Тънка пътека през тревите до касата и билет на първия ред за 10 лева. Ложите около манежа са всъщност пластмасови столове от най-масовите, наредени в два реда по три. Зад тях са пейките с по-евтини места. Влизат възрастни с деца, всеки втори води по няколко малчугана (за оптимизация на разхода). Публиката не е много – много са непродадените билети. Шапитото горе прозира на места.
Добре дошли в цирк „Феникс“.
Програмата е красива и класическа. Започва с жонглиране с крака, плавно се сменя с тичащи и покланящи се понита, с кучета, теглещи каляска с котки, с катерещи се по стълби гълъби. С въздушната акробатика на мисис Виолета.
Където може, има изкуствени цветя, пера, лъскавина. Не липсва и илюзионист, който да превърне зарчетата в огромен черен заек с трепкащи мустаци и да накара мисис Виолета да изчезне. В реквизита почти няма ново, всичко е многократно употребявано, но с такова достойнство се обявява и показва, че забравяш патината. Факирът Петър гълта огън и лежи (без да го боли) върху счупени стъкла, а в промеждутъците клоунът Смешко се кара с разпоредителя Здравко и яде страшен пердах.
Възрастните се смеят и гледат с отворена уста, а малките са зяпнали от самото начало. Протягат ръце да пипнат животните, надпреварват се кой да стане доброволец в номерата. Магията се е случила.
„Всеки път е така – в началото на представлението публиката ни гледа скептично, а в края си тръгват усмихнати, освободени и за нас това е подарък. Като артисти ние живеем заради аплодисментите“, казва мис Диди.
В известната по цял свят 15-минутна пауза илюзионистът от дуо „Раксон“ е на пуканките, а факирът Петър Петров продава захарен памук (който всяко дете обичаше много преди „Барни“).
Артистите са малко, но ролите са много
За 2 часа мис Диди – Даниела Валоскова е сменила колкото костюми, толкова и номера, а те са общо 8, в това число дресура на всички животни в програмата. Освен това всеки ден тя се занимава с грижите, които позволяват цирк „Феникс“ да го има.
Първият ù номер е още като 2-годишна на трапец. „Тренираше ме баща ми“, казва тя за Здравко, спаринг партньор на клоуна в представлението. „Но за пръв път излезе пред публика 6-годишна“, допълва майка ù Пепи, която преди 7 часа вечерта продава билети на касата, а след това е конферансието Пешко.
Втория си номер, „Висяща на коса“, мис Диди прави 12-годишна и оттогава той се играе вече 20 години. Усъвършенства го – държи поднос и пийва чашка кафе, докато виси на кока си под купола на цирка, а като коронен завършек завърта висяща 35 обръча около себе си.
А ако си отреже косата?
„Ще трябва да измисля друг номер“, смее се тя.
Циркът е разпънат на междублоковата поляна в монтанския квартал „Младост“. „Пълно е с четирилистни детелини. С един колега правим състезание кой ще събере повече“, казва Пепи и откъсва една пред очите ми.
Като свободни артисти родителите на мис Диди са работили в целия свят. Тя е кажи-речи родена в цирка в руския град Астрахан, където Пепи и Здравко били на турне като акробати. Последният им договор е за три години в Япония с дресурата им на кучета и котки „Валос“. След това решили да се пробват със собствен цирк. Защо „Феникс“?
Името е плод на гореща дискусия. „Избрахме го като символ – често се случва да стигнем до доста труден момент и изведнъж блясва светлина и продължаваме“, разказват артистите. И така вече шеста година.
„В България сме 10 цирка, без да броим онези, които излизат и в същата година залязват. Всички циркове пътуваме и понякога се получава 3-4 цирка да сме в един и същи район и си пречим“, споделя Диди. Пътят сам ги води. „Първоначално си избираме една посока, но често се налага да я сменим.“
Пепи допълва: „България се обезлюдява и в малките градчета остават само възрастни хора. През лятото децата са на село при бабите. По-малките циркове като нашия ходят и в големите села, но е трудно. А пък за големите циркове да ходят по малките населени места е безсмислено – изявите са нерентабилни.“
Понякога дори за „Феникс“ става безсмислено.
Циркът не е работа, а начин на живот
„Пристигнем ли на ново място, първо построяваме цирка. Сутрин ставам, пия кафе“, разказва Диди. После разхожда някои от животни. Всеки от останалите има задачи – почистване, поддръжка, занимания с четирикраките. Не се следят кой какво прави и никой не се скатава. „От 9 човека четирима сме роднини, но всички се разбираме като в едно семейство, иначе няма как да работим заедно.“
Даниела и Пепи обикалят с организационни задачи по други места, за да подготвят следващите терени. „Прибирам се съвсем преди представление и се радвам, когато е събота и неделя, защото тогава никоя община не работи“. Вместо това в събота и неделя мис Диди къпе животни и оправя документация.
Представлението свършва в 9 часа вечерта, но си лягат след полунощ – преобличат се, хранят и поят животните, подготвят ги за сън, накрая самите те вечерят.
„Имаше момент, когато можех да направя различен избор, но тогава циркът вече беше станал за мен начин на живот“, казва Даниела.
За много хора такъв живот е странен. „Ами че караваната си е като дом – има си всичко: химическа тоалетна, баня“, вдига рамене тя. „Ние имаме и камион, пригоден за санитарен възел. Е, пространството е по-малко. Но вие като се приберете вкъщи, седите в две или три стаи. А ние тук сме навън и мисля, че ни е много по-просторно и по-удобно“. Останалите са на същото мнение.
Пред караваната са окачени саксии с цветя. Цветно е и уютно. На път и при буря Пепи ги прибира вътре. Тя казва:
„Странното е, че в края на годината, когато сме вече уморени и се прибираме в постоянния си дом, си починем и след 15-тина дни си кажем – айде, няма ли да идва пролетта, да тръгнем пак! Ние живеем с цирка.“
Зимата е труден сезон за всички циркови артисти. Януари, февруари, март – зависи колко продължи зимата, на практика нямат работа. Тази година не са се спирали, тъй като зимата се случи мека.
Къде зимуват цирковите артисти
„Разбира се, че си имаме дом“, отговарят с достойнство Валоскови. Техният е до София – заради животните са купили къща с двор, за да има къде да ги гледат. Само кучетата са 20.
Това е заради мекото сърце на Даниела и заради прибираните от улицата нещастничета. „Много хора си изхвърлят животните, а аз като видя едно измършавяло, изоставено животно, не мога да го подмина“, казва тя. След гимназията искала да следва ветеринарна медицина. „То пък тогава излезе един договор за Швеция и заминахме. Така се разминах с медицината.“
Сочи пудел, спасен от клошари, когото са лекували 2 години от микроспория (упорито кожно заболяване): „Не работи, но сега вече е красив и много ни радва“.
Обаче котките са още повече – към 40, от тях работят 7
Някои са пенсионери, други са дребосъци, прибрани от улицата. „Последно намерихме две полуумрели котета в завързана торба на един обрасъл паркинг между Бяла Слатина и Лом.“ Втора седмица те са асоциирани членове на семейството на „Феникс“.
Писаните са много и заради пенсионираните животни. „Няма да изхвърлим пенсиите на боклука, я – смее се Здравко – все пак са ни хранили. Имаме котки на по 14 години.“ Също така не ги подаряват, защото няма как да са сигурни дали ще попаднат на добри стопани. Осигуряват им спокойни старини в цирка.
Най-големи разбойници са малките котета и кутретата. Боричкат се, врат се навсякъде, разнасят из района на цирка вещи, разпиляват шапки, реквизит.
От всички котките се тренират най-трудно. Интелигентни са, с много физически възможности и с правилен подход усвояват лесно. Трудното е да ги научиш да го правят когато ти искаш. „Много са своенравни и дори щафета салам да им размахаш под носа, ако не желаят, нищо не става.“
Няма училище за дресьори на котки. „Дресьори сме благодарение на факта, че сме работили в много циркове, с много колеги. Така се случи – едно коте тук, едно коте там, колегите ни питаха какво ще ги правим тия котки. Тогава бяхме още държавни артисти и в дирекцията също ни питаха за котешката дресура. Така от шега стана истина. 20 години пътувахме из света с дресура на котки и кучета „Валос“, разказва Пепи.
Лошото е, че от догодина цирковете ще са ограничени за работа с животни – дресурата на диви животни става забранена, споделят артистите. „По принцип е много трудно в един цирк да има такава дресура, но защо да е забранено. Да увеличат изискванията – например да има повече пространство за животните, но да оставят избор на колегите“, е на мнение Диди.
Козичките, по-точно декоративните камерунски кози, са направо въртоглави. А гьотингенското прасенце Пиги е малко и няма да порасне повече. „Не става за ядене“, смеят се и казват още тайни от занаята: „Не може да дресираш животни и да нямаш емоционален контакт с него. Не опира само до работата и да го нахраниш – трябва да знаеш всяка промяна в поведението му на какво се дължи.“
Питам младата жена как успява да се погрижи за
други любимци в личния живот
„Трудното е, че не може да се завърже постоянна връзка с други хора. Ние сме прекалено затворено общество – девет души, които живеем заедно по 10 месеца в годината. Пътуваме постоянно и рядко се задържаме повече от седмица на едно място.“
На всяко място циркът плаща предварително за терена, електричество и вода. Всеки път подава документи в общината. Транспортът гълта пари, животните искат своето, ремонт на автомобилите, купуване на части, заплати за артистите и персонала. Облекчения няма никакви, всичко е на самоиздръжка.
„В някои райони плащаме по 200 лева само на енергото, за да дойдат да ни закачат за мрежата. И се надяваме да избием това, което сме платили, да остане нещо“, казва Здравко.
Дават за пример Франция и Германия, където терените на цирковете са безплатни. А не като у нас, където се случва общината да каже, че няма терен. „Тогава търсим поляна и се правим на Шерлок Холмс, за да издирим собственика, който да си каже условията.“
Веднъж собственикът дал терена без заплащане за 2 дена, стига да съобщават, че е благодарение на еди-си коя партия. „Не ни беше много присърце, но мисля, че е нормално“, казва Пепи. „Без дотации и при тази ниска посещаемост просто преживяваме.“ В интерес на истината нямало много хора и агитация не се получила.
Значи циркаджии-милионери у нас няма
Смях. „Ако имахме пари, това щеше да е ново“, сочат над главите си. Шапитото се крои по поръчка и струва около 40-50 000 евро. А за малък цирк като „Феникс“ – 20-25 000 евро, и то на старо.
Спонсори няма. Пробвали са да предложат брендиране на производители на кучешка храна срещу спонсорство. Единствено от марката „Любимец“ откликнали и предоставили известно количество храна за питомците.
Цирк „Феникс“ обикаля само в България. За да излезе в чужбина се изискват много средства или парична гаранция от контрагент от другата страна, че ще се върне в родината си. „Паспорти за животните, разрешителни, документи на колите и какво ли не – разправията е голяма и струва скъпо още преди да сме стигнали до чуждата публика“, казва Диди. Кариерата в чужбина означава – отиват, работят и се прибират. Да отидат на фестивал и да спечелят „Златния клоун“ в Монте Карло примерно, което е най-престижното за тях отличие.
„В България няма върхове. Ние мечтаем за ново шапито“, казва мис Диди на прага на караваната.
25 години народна власт, 25 години цирк
„Ооо, тоя лозунг си важи и днес. Не ние по между си, а политиците са ни основната конкуренция. За съжаление грозят думата цирк, която означава „изкуство“, отговарят артистите един през друг.
Следващия път, когато чуете високоговорителя на цирк във вашия град – идете и заведете и децата си. Ако нямате собствени – направете подарък на чужди и им купете захарен памук. Нищо чудно да се окажат последните представители на поколението българчета, видели с очите си изчезващата в сандъка жена, гълтача на огън, развиващо червен килим прасенце, дресираните котета, кучета, гълъби и клоуна с неутолим апетит да яде весел пердах.
Преди епидемията от трансформъри, тъчскрийн и 3D забавления да ни погълне изцяло.
