Ииро Рантала, финландски пианист и композитор, звучи често в Дуенде Джаз+. Последните плейлисти с негово участие бяха по Коледа, а в съответствие с включването му от моя страна в темата „Джазът от Бах до Бийтълс“, той бе номиниран за Европейската награда за класика – 2019.
Последното (не номинацията), разбира се е в рамките на шегата, но не е за пръв път посочвани от нас артисти и тенденции, впоследствие да печелят години по-късно световно признание. Хубавото е, че сроковете се съкращават.
Ако при Хорхе Пардо минаха 11 години от представянето му в Джаз+ до наградата Европейски джазмен на годината, то при Силвия Перес около 7 години от представянето ѝ като наше откритие до първата ѝ награда Гоя. А с Арканхел от началото на проекта ни „Еструна“ до Грамито годините бяха само 4.
Ииро идва с класическите си натрупвания и не случайно в много негови албуми звучат интерпретации на Бах, Моцарт, Бърнстейн. Популярната музика на миналото столетие присъства и като тематика, и като вдъхновение, и като посвещение.
Достатъчно е да споменем албумите му с танго и с композиции на Бийтълс. Не пропускайки, разбира се един от последните герои, напуснали ни твърде рано – Йосбьорн Свенсон, с чиито сайдмени Ииро прави великолепия, без да се опитва да заема мястото му на пианист и лидер.
„Моята история на джаза“ е по-скоро изповед на пианист, започнал едва на шест години с Бах, но без да минава през почти задължителното блусарско звучене на пианото. В случая има и рагтайм (Гершуин), и стандарти(Елингтън-Тисол, но не липсват и Монк, и Вейл).
Авторските му парчета, макар и на места да флиртуват със смуут-джаза и с поп-музиката, се отличават с финеса и освободеността, присъщи на големите. Обрамчването, с арията на Бах и Голдберг вариации(за случая – превърнати в пет различни импровизации), също не е случайно.
Предизвикателство пред джазмени от класата на Кийт Джарет и Боби Макферин, както и пред по-младите Дитер Илг и Тил Брьонер, тези колкото класически(включително като съавторство), толкова и благодатни за джаз-импровизации музикални върхове, звучат съвсем по нов начин под клавишите на Рантала. Огнено, забързано или галещо – в зависимост от сайдмените, от Ларс Даниелсон до Мортен Лунд.
Достатъчно е техните изпълнения да бъдат сравнени с почти три пъти по-разгърнатата концертна версия с Лешек Мьождрер и Михал Волни. Същото може да се каже за цигулката на Адам Балдих в класиката „Caravan“ и в две от авторските парчета на Рантала – най-вече в пицикатото на „Smoothie“.
Въпреки подвеждащото си заглавие, парчето е с потенциал за нов стандарт според един колега, не по-малко вещ в прогнозите. И вместо кода – обърнете внимание на различните звучности на парчетата, записани на два Стейнуей (вторият – в „September Song“) или на Бьозендорфер („Caravan“).
