Изобретателят на фонографа Томас Едисон се присмива на джаза – за него тази музика би звучала по-добре, ако се слуша отзад напред. Половин век по-късно Джон Ленън кара Йоко да изсвири наобратно „Лунната соната“ и така се ражда “Because”. Причисляваме твърдението по-скоро към градските легенди, отколкото към музикологията. Което не пречи почти десетилетие по-късно белгийският импровизатор Франсоа Глорио да обръща в няколко последователни албума музиката на Бийтълс в класически творби. В плейлиста ни участието му е с композиция а ла Григ върху „Something“.
Историята на джаза показва значителната съпротива на учителите по музика към синкопираните звуци и импровизационните свободи, позволяващи според тях на всеки лаик да претендира да свири джаз.
Половин век по-късно същите обвинения се изсипват и върху рокаджиите. Въпреки големия брой самоуки и нечетящи ноти джаз и рок-виртуози, примерите за отлични интерпретации на репертоара на Бийтълс в плейлиста тук са само малка част от звучащите в 24-часовия ни стрийм.
Вниманието ни в случая е центрирано върху „Abbey Road“ и цитираната „Because“. В началото предлагаме две илюстрации на обърнатата акордна прогресия с пианото на Андре Мемари (като интро) в албума за бащи и деца от 2006-а и на Ииро Рантала (като кода) десет години по-късно. Следват още две виртуозни интерпретации на същото парче с фламенко-джазмените Чано Домингес (пиано) и Ниньо Хоселе (китара) и колумбийска акапела от компилацията „Here Comes… El Son“.
Как ли тромбонът обогатява „Come Together“ усещаме от Нилс Ландгрен в компанията на Улф Вакениус (китара) и Ларс Даниелсон (контрабас). Афро-кубинската стилистика на Селия Крус, Тито Пуенте и цялата Фамилия РММ включва и доста верен превод на испански, с което мамбо-адаптацията на същото парче е сред нещата, които трудно се забравят. Джаз-мануш също е възможен стил за солиране с китара върху класиката на Харисън „Something“ – обичайният заподозрян е един от „кръстниците“ на Джаз+, Бирели Лагрен, който безметежно припъхва и няколко акорда от следващата в албума на Бийтълс пиеса, „Мaxwell’s silver hammer“. Нея пък слушаме с боса-флейта и вокали на музикотерапевтката Киара Векио като част от сравнително новото (2012) софт италианско трио „Sand, Water & Wind“.
„I Want You (She’s So Heavy)“ ни препраща към познатата ни от „Танго нуево“ естетика на компилацията от 2012 „Танго и Бийтълс“. След това не можем да не си доставим удоволствието от първата джаз-рок версия на парчето в медлито с „Here Comes the Sun“ на Джордж Бенсън от записания година след оригинала на Бийтълс „The Other Side of Abbey Road“.
Регето и джазът като страсти на ямайския пианист Монти Алегзандър го карат две години след успеха на „Abbey Road“ да изсвири и запише цял албум „Here Comes the Sun“. В него за пореден път можем да се убедим в последните проучвания на „Макс-Планк институт“ за явните различия в мозъчната дейност на класическите и джаз-пианистите. Както е видно и от графиката, полето на предварителна промяна от очаквани към неочаквани хармонии е много по-широко при джазмените. Подобно доказателство откриваме и при версията на „You Never Give Me Your Money“ на италианския пианист Данило Реа. Едва ли е случайност, че го сравняват с цитирания в проучването на „Макс-Планк“ Кийт Джарет.
Следващата я вокална версия на Сара Воун е сред истинските класики в жанра. Дори и Хосе Фелисиано отива достатъчно далеч в пресъздаването на още едно от по-слабо известните парчета на Великолепната четворка: „She Came in Through the Bathroom Window“ само 2 години след излизането му. Наполовина по-малка е разликата при джаз-формата на „Golden Slumbers“ на „The Jazz Crusaders“. Медлито на „Golden slumbers-Carry that weight“ на бразилеца Зе Рамальо е в стилистиката на Том Уейтс. Финалът не може да е друг, освен „още едно медли „Golden Slumbers-You Never Give Me Your Money“ от албума от 1987-а на Джон Байлис „Bach Meets the Beatles“.
