Да си призная, не бях обръщал досега внимание на този ненатрапчив немски басист, чието развитие смело мога да кажа че е успоредно с това на концепцията за Джаз+.
Когато се възторгвах в началото на 90-те от първия проект Jazzpaña с „кръстниците“ ни Хорхе Пардо и Карлес Бенавент, не обърнах достатъчно внимание, че има и втори басист освен Карлес – именно Дитер Илг. Ето го отново верен на издателите си от АСТ с поредица анти-концептуални албуми в последните няколко години, от Отело, през Парсифал до сегашния Моят Бет(х)овен, като скобите са за произнасящите по избор предихателното немско Х.
Няма как да не симпатизираме на подхода му, далеч от претенциите на Жак Лусие и компания, но вникващ в детайла на първоизточника и позволяващ си волната му интерпретация. Завършен класически музикант, Илг няма проблеми да включи „афро“вокализи в Отело, да завърши проект за годината на Вагнер с Бетховен и да продължи да ни изненадва с изсвирените си твърдения, че самият Маестро с нищо не се е отличавал в импровизациите си от истинските джазмени – убедете се сами в двата варианта на Одата на радостта.
Превръщащ монументите в лирика и възвисяващ привидно незабележимите нюанси, Илг работи в хармония със сайдмените си Райнер Бьом (пиано) и Патрис Ерал (ударни). Освен с тях, Дитер Илг се включва и в отделни проекти с други звезди на лейбъла, като двата му дуета с любимеца ни Нюен Ли, с когото вкарват и хаус-музиката в джаза. Малко по-късно с Волфганг Мутшпил и Стив Аргуейес сторват същото и с фолк-традиции от сърцето на Европа.
И вместо финал – дуетите му с често звучащия в Дуенде тромпетист Тил Брьонер. Джаз-програматорът в Дойче Веле Питер Цимерман ги нарича „креативната конфронтация“ и за да е картинката пълна, ви ги предлагам с концертен запис на любимото ни парче Estate и версията им на Eleonor Rigby. Да се учудваме ли, че при този апетит Дитер е и превъзходен готвач и вече 15 години води собствена рубрика „Jazz cooks“ в „Jazz thing“?
