Издателите на финландския композитор и пианист Ииро Рантала го определят като хамелеон. Проследявайки изявите му, по-скоро бих го сравнил със слънчоглед. Последният му проект – да, в случая става дума именно за проект, за програмен, а не за обикновен албум – се нарича „Финландският ми календар“. И въпреки, че слънчогледите не са най-типичното растение за Финландия, жизненият цикъл и на Ииро, и на сънародниците му е обърнат и следва слънцето – от дните, в които започва да расте, до тоталната му инвазия в нощите им:
Музиката далеч не е само слънчева, но не е и мрачна, когато е посветена на зимните месеци. Гласът му в началото на всяка композиция е спокоен, за разлика от звуците, които ще ни потопят в един привидно далечен свят. Хуморът му ще ни го направи близък, мелодичността на творбите му – още повече.
Имал съм възможност да наблюдавам сдържани иначе любители на джаза в Хелзинки как първо се учудват, после аплодират и накрая не оставят на мира българското трио, което им представих (Жорко Корназов бе с Маню Коджиа и Жофруа Тамизие). Сега е наш ред да посрещнем подобаващо и историите на Ииро:
Да, нито референциите към типични пороци, неудобни съседи, включая минали и настоящи диктатори, са заради баланса между критичността и самокритичността, нито тези към Вивалди в концепцията и встъплението са заради поредния препрочит на класиката. Имаме чист пример на европейска импровизационна музика и не се съмнявам, че намигванията към електронната танцова музика в месеца, посветен на планирането на лятото, са не по-малко стойностни от вглъбените класицистични моменти в месеците след лятото. Цялостното слушане на албума на Ииро е като възприятие на картина на Ван Гог и не се препоръчва за чоплещите семки-занимавки.
