Ре Лема е сред първите композитори и пианисти, включили български хорове – гласовете на ансамбъл „Пирин“ в свои проекти още в началото на 90-те. В албума му от 1994 “Tout partout” едно от най-емблематичните парчета е „Мома Тодора“, където Ре пее на български. През 1992 той гостува в албума на проф.Стефанов, а с новосформираната от певици от ансамбъла група „София сингърс под диригентството на Людмила Димова, на 12.10.1995 изнася концерт в Първо студио на БНР, който се предава пряко по радио Франс ентернасионал. За съжаление, рулонът с концерта, записан от Канал 1 е изтрит. Но очарованието е запазено в спомените ни с Ре.
Срещата ни е в Невер, Франция, където заедно с Лоран дьо Уилд той е втора част на концерта, откриващ 32-то издание на едноименния джаз фестивал. Първата част е проект на френския композитор и пианист Франсуа Ролен с „Големите български гласове“ под диригентството на Илия Михайлов. Ре е сред публиката и на сутринта не може да се сдържи и да не ме запита имам ли представа от колко века датира тази вокална традиция, която го оставя всеки път без думи. „Никога и никъде не съм чувал подобно превръщане на гласа в инструмент“ – признава той. Говорим си за това да бъдеш преди времето си и да се опитваш да надградиш традициите си с традициите на нещо далечно и непознато, но въпреки това духовно близко. „За мен е невъзможно в четири такта да усетя запазването на такива интервали от полутон и след това да слезат до консонанта. Спомням си как пееха а капела“ – продължава с професионалния си разбор Ре – „Обръщах се към пианото си, а те продължаваха в абсолютно същата тоналност – което е толкова трудно! За вас това може да е част от пейзажа, но за пианист като мен това е тема за размисъл. Как развиваш слуха си до такава прецизност. Кълна ти се – за мен това е вид йога-занимание, трябва да научите света как се прави! И не само като песенно изкуство, а и за дисциплиниране на тялото. Тя им позволява да слизат в ниските повече от всички останали певици по света. Качествата на гласа им не са присъщи на мъжките гласове. По време на турнетата ни ги наблюдавах и слушах много внимателно. Жалко, че днешната система кара хората по-скоро да се интересуват от футбол, отколкото от такива духовни неща.“
Как Ре успява не да снажда нещата едно към друго, а да намира вътрешната им спойка?
„Мисля, че всичко идва от работата ми с много различни племена в Конго. С тях проблемът ми беше да ги накарам да звучат като една група. В началото всички идваха при мен да ми споделят на ухото – „шефе, тези не могат да пеят мелодията, тя е наша, а те я пеят много зле! За ритъма да не говорим колко са зле, ето, чуйте нашия!“ Като си дадох сметка защо го правеха, изпитах облекчение. Но това ми погажда номера – заради тези звучности не могат да ме определят като уърлд – не, не правя чиста уърлд, нито джаз-музика. Сигурно, защото обичам добрите музиканти и произхода им няма значение“.
Разказвам му за филма на Адела Пеева „Чия е тази песен“ и Ре не вярва на ушите си!
„Мисля, че всичките ни злини днес идват от това, че не познаваме другия, че не се интересуваме от него. В началото автоматично ме причисляваха към уърлд-музиката. После си казаха – много е сложен, в главата му се върти какво ли не, само не и танцова музика. Няма да е уърлд. Трябва да направи усилие да звучи по-джази“.
Казвам му, че винаги е звучал в „Джаз+“.
„Не, никога не съм се смятал за джазмен. Сега ходя по турнета с истински джазмени – ето го Лоран например. До не много отдавна джазмените се забавляваха да правят музика, но която само те си се възхищаваха, имаше период, в който отдалечиха джаза от хората и го превърнаха в музикантска музика. Това ме притесняваше – идвам от страна, където мелодията е много важна. Докато един ден прочетох едно интервю с Майлз Дейвис, който казваше, че джазът не е музика, а отношение. Достатъчно ми бе, за да засвиря каквато и да е музика, като и придам свободно изражение.
Но това не значи, че сериозните джаз-критици ме приемат – за тях музиката ми не носи това, на което са свикнали. При публиката ни е различно – колкото повече ни слушат, толкова повече свикват с начина ни на изразяване. Само джазът дава подобна свобода. Но разликата с американския джаз си остава. Мисля, че тук, в Европа трябва да се отърсим от всички комплекси спрямо американския джаз. Тогава самите американци ще се заинтересуват от нещата, които се правят в Европа и ще почнат да ги изучават – лично за мен в момента в Европа джазът е много по-богат.“
Разбира се, цитирам му Стюарт Никълсън и жалонния му труд „Мъртъв ли е джазът или само си е сменил адреса?“
„В интервютата си непрекъснато изтъквам колко е скандална разликата в хонорарите на американските и европейските джазмени. Идвам от колонизирано Конго и предупреждавам европейските си колеги да не допускат да се превръщат в американска колония. Джазът е също така дете на Европа и нейната музика, не е само афроамериканско.“
На раздяла му давам “Al Este del cante” – носителите на Грами „Еструна“ и нашето трио „Гатанка“ с Теодосий Спасов, Ерол Ракипов и Любо Господинов – все пак дуетният им албум на Ре Лема с Лоран дьо Уилд се казва по същия начин, “Riddles”.
„Не е истина – толкова съвпадения!“ – не вярва на очите си Ре, облегнат на бялото пиано в Невер. Едва ли са случайни. Както и подборката на плейлиста ни.
