На 17 километра от Охрид, на самия езерен бряг се намира китната Търпейца. Леко встрани от потока туристи, насочили се към манастира „Свети Наум“, селцето е едно от онези магически места, на които искаш да се върнеш при първия удобен случай.
Това лято с приятели решихме да отседнем в Търпейца вместо в шумния Охрид. Но каква приятна изненада – вечер шумът на вълните се смесва с джаза, звучащ от една от крайбрежните вили. „Хайде, приятели, сядайте на масата“, казва ни Александър Петров, джаз барабанист със световна известност, който в горещите месеци мигрира от Париж в прохладната Тръпейца.
Винаги ми е правило впечатление тази вродена човечност у джаз музикантите и способността им бързо да скъсяват дистанцията по време на общуването с околните. Само след няколко минути на чашка домашна лозова ракия с нашия домакин си говорим за музиката, съвременния свят, Париж, Ню Йорк и какво ли още не все едно се познаваме от години.
„След няколко месеца съм в София, ще имам концерт“, казва ми Александър. На раздяла си обещаваме да се видим на софийска територия. Времето неусетно се изтъркули и ето го ноември. Часове преди вечерното клубно участие посрещам Александър в БНР за кратко изпълнение на живо заедно с българския тромпетист Росен Захариев – Роко.
„С Роко се срещнахме за първи път в Созопол на „Аполония“ през 2006 г. Тогава бях с Баце Квартет, представяхме първия албум с Теодосий Спасов, Васил Хаджиманов и Башар Калифе. И тогава се намерихме, Роко беше с Антони Дончев и Арабела Караян.
След това дойде идеята да се съберем и да запишем музика заедно с тях. Записвахме три дни в БНР, след което направихме концерт. Това беше първото ни музикално общуване с Росен Захариев. През годините все се канихме да свирим заедно и все се разминавахме. Но ето сега мислим да си посвирим добре.
Чувствам особена близост с него, може би защото гледаме по-духовно на музиката, за нас тя е трансцедентално преживяване. Затворим ли очи, стъпваме по едно и също петолиние“, споделя тъпънджията.
По думите му заради представянето на проекта “Por Ché Ne / Imaginary Folklore” има щастието да се срещне с публика от десетки националности. „Винаги изпълняваме поне една македонска песен. Оказва се, че хората в различните точки на света добре познават балканската музикална сцена и народната музика, а чрез такива майстори като Теодосий Спасов – и българската. Въпреки всичко ние, балканците трудно се отваряме в културно отношение към света“, констатира Александър.
Според него съвременният джаз е разнолик и непредвидим. „На места където най-малко очакваме, можем да открием малка група музиканти, които се събират, импровизират и правят музика на високо ниво. Днес джазът е широко понятие, всичко може да бъде джаз. В контекста, в който аз го виждам, си мисля, че джазът е предимно духовна музика и музика на инстинкта.
Изпълнителят трябва да стигне такова ниво на духовно познание, за да може да си партнира равностойно с останалите музиканти на сцената. Вроденият талант е първото условие за да се случи това“, твърди джазменът.
По негово мнение Ню Йорк продължава да бъде епицентърът на джаза. „Там имах програма от 70 концерта месечно. През седмицата в клуба, където свирех, имах участия с две групи, а петък и събота понякога и с три.
Неделя беше ден, изцяло предвиден за импровизации и съвременен джаз, като идваха едни от най-големите имена на джаза. В Ню Йорк музикалната каша е голяма и е много трудно да оцелее един артист. Има тенденция водещ да е звукът, а не само на техническата виртуозност на музиканта“, споделя Александър. Няма как да не го попитам дали за света балканската музика е все още екзотика.
„Определено всеки път, когато стане въпрос за балканската музика и си говорим с музиканти от други краища на света, всички ме питат откъде идват тези неравноделни ритми. Разбира се, че балканската музика е екзотична, както за европееца да кажем е африканската музика.
От една страна Европа отваря вратите си за много културни влияния, от друга независимо, че живеем в технологични времена, статутът на културата не отбелязва същия напредък като техниката. Във Франция да кажем, където живея вече повече от 20 години, нещата са по-бюрократично устроени.
Няма реална селекция според възможностите на един артист. Без да станеш част от един точно определен кръг от влиятелни в музиката хора е трудно да получиш признание. В Ню Йорк нещата са съвсем различни, музикантите имат реален старт и ако някой е кадърен, по пътя си към успеха ще има много по-малко затруднения“.
Александър се придържа към максимата, че музикалната култура е отражение на това как ние живеем в ежедневието. „Днес всичко в живота е толкова бързо, че понякога творците не успяват да настигнат темпото. Живите участия обаче ни дават нужния заряд и енергия да продължаваме напред. По време на участие ние, музикантите заедно с публиката се намираме в една друга атмосфера и реалност.
Това за всички нас е една терапия, която ни отдалечава от негативните неща, случващи се в ежедневието. Нормално е случващото се по света нас като хора на изкуството да ни интересува. Няма музикант, който да не е против атентатите или убийствата на хора. Думата музика е най-близка до думата мир“.
Връщам го към лятната ни среща в Търпейца и му припомням, че ми беше споменал за желанието си да организира джаз фестивал. „Македония има нужда от голям джаз фестивал. Във всяко градче е добре да има фестивал, било то музикален или свързан с някакво друго изкуство.
Фестивалите сплотяват хората в културно отношение. Преди години имаше един джаз фестивал в Кавадарци. През 2012 г. бях негов артистичен директор. Атмосферата в планината беше страхотна. Сцената беше разположена в църковен двор, голямо свирене падна три нощи.
Сега планираме през 2018 г. да възстановим същия фестивал в Кавадарци. За 2019 г. пък имам голямото желание да направим с приятели джаз фестивал в Търпейца, край Охридското езеро. Дори сцената може да е във водата, а публиката на брега. Защо не и обратното“, смее се Александър и поглежда колко е часът. Време е да ходим към студиото, Роко сигурно вече ни чака.
Снимки: Владислав Христов
