Когато наскоро представях „Нес“, естествено бе центърът на внимание да е около фигурата на Несрин Белмок, певица, челистка и съосновател на бандата, на която дава началото на името си. Но сега иде реч за другия челист на „Нес“, Матийо Салио, познат ни и от формацията „Херес-Тексас“, която също е редовен гост на плейлиста на „Дуенде“. Ако при срещата ни в Невер знаех върху какво току-що е завършил работа, със сигурност нямаше да го оставям на втори план. Но явно тогава не му е било времето, а както се казва в един джаз-стандарт, част от поредицата ни за фразите на големите, “Now’s the Time”.
„Пътят на ветровете“ не е просто поредният проект на Зиги Лох след поредицата му “Jazzpaña”, събрала преди две десетилетия световните звезди на джаза и фламенкото в едно. Сега Матийо прави подобна среща на приятели от всички възможни хоризонти, познати ни в по-голямата си част и като наши „кръстници“ и гости на „ДжаZZ+ фестивал“ – от Нюен Ли, през Венсан Пейрани до Карлес Бенавент. Да не говорим за други наши любимци – Биджан Шемирани, Нилс-Петер Мьолвер, Стив Шеан. Но репертоарът в случая е почти изключително негов авторски. Има едно доста вълнуващо изключение, но и за него ще дойде време.
Пътят, по който Матийо води своите сподвижници, е един – този към съчeтанието на уникалните им дадености, които лично аз усещам като различните ветрове от втората част на заглавието. Защото първоначалната му идея би рискувала прекалена разнопосочност. Началото е с негово дуо с дългогодишния му сподвижник, Биджан Шемирани и измамното заглавие „Призивът на мюезина“. Нищо по-далечно от въжделения към Преподобния – просто залагане на един минимъл в звучността, който тепърва предстои да разцъфва в неочаквани комбинации. Като началното соло на фламенко-китарата на още един от дългогодишните му приятели, Рикардо Естеве (“Jerez-Texas”), потънало в непривичната поява на акордеона на Пейрани, но всичко това събрано в едно от виолончелото на Салио под заглавието „Тъжно болеро“.
Всъщност, идеята на Матийо Салио е всеки поканен музикант да изсвири своя партия върху вече изпратен му трак с виолончело. Музикантите са подбрани според неговата възхита към работата им и това прави съчетанието на привидно далечни светове леко и естествено. След акордеона на фона на чело, идва ред на перкусиите на Шеан и гласът на Абдулайе Н‘Диайе, водещ ни в Африка. Рискът за автора е осезаем – дали всеки поканен би изсвирил нещо разпознаваемо свое без да се губи генералната насоченост? „Всъщност, бях приятно изненадан от всеки получен от тях запис“ – казва Салио. Дори и събрани в едно парче без никакви репетиции на живо или предишни колаборации (Пейрани с Естеве, Шеан с Мьолвер), композициите са отчетливи, разпознаваеми и емоционални. Хармоничното им богатство докосва безкрая и желанието да слушаш отново и отново как тромпетът на Мьолвер се разтапя в перкусиите на Шеан. Вокализите на брат му ни водят в Индия, а „Каравелата“ на Нюен Ли е шедьовър в декомпозицията на „Болерото“ на Равел. Темата му дори не е загатната в първите две минути интро на Салио с Шемирани, когато се появява китарата на Нюен, разлагаща „Болерото“ в една източна нега.
Дали си е отишло времето за мечти, където басът на Карлес Бенавент е в слънчев баланс с виолончело, перкусии и глас? Или обратно, заради подобно парче и превръщането му в действителност си струва още малко да си останем вкъщи? След това имаме само дилемата между зова на Сирените в дуото на Салио с Шеан или финалното му соло в студенината на Катедралите.
