Не си мислете само, че заглавието търси заигравка с Уди Алън и неговия трактат за импресионистите и зъболекарите. Всъщност една от съставките на коктейла, известен от век и малко като танго е именно перкусионният ритъм (кандомбе и подобни). Но когато един европейски барабанист, Волфганг Хафнер, събира като лидер на проекта си „Kind of Tango“ съмишленици като Венсан Пейрани (акордеон), Ларс Даниелсон (бас и чело), Улф Уакениъс (или Вакениус ако предпочитате), нещата не опират до поредния преразказ на съвременниците на Гардел или Пиацола. „Не правя репродукция на оригинал, а по-скоро превод, оставайки верен на себе си и пренасяйки го в наше време“ – така накратко определя подхода си Волфганг Хафнер, известен ни от множество артистични проекти с негово участие, издадени от лейбъла АСТ, за които след малко ще стане дума.
.
Половината от композициите в албума са негови, по-малка част – на Пиацола, началната е на Ларс Даниелсон. Третата е много популярната у нас „La Cumparsita“, превърната в разкошна балада и задаваща друго измерение на разбиранията ни за танго. Всъщност, няколко дни в Буенос Айрес са достатъчни да се увериш, че то е по-живо от всякога, че не е само туристическа атракция на едно от родните му места, Ла Бока, че в Сан Телмо се танцува на площад от съседи. Но и също, че не може да се пребори с карнавалната вакханалия на минаващите в съседство кандомбе-шествия. И че Пиацола не е такъв идол в родината си, какъвто е в приелата го като свой Европа. Или че, спектаклите с историята на тангото в световния му музей – Кафе „Тортони“ нямат бандонеон („нямаме добър бандонеонист“ – както ми призна на входа ръководителят на състава).
Затова без претенции за повече или по-малко вярност, се потапяме в интрото на „Либертанго“, на което Венсан Пейрани отправя деликатно предизвикателство към досегашния му европейски майстор, сънародникът му Ришар Галиано. Няколко акорда на Улф Вакениус оставят висящи фрази, дорисувани от четчиците на Хафнер, а светлосенките са подчертани от финеса на слабоизвестния тромпетист Себастиан Студницки. Същият дава незабравими нюанси в интрото и в темата на друго любимо парче на Пиацола, „Chiquilin de Bachin“. Не без да е привнесъл и допълнителна лекота в „Respiro“, авторска композиция на Хафнер.
За Волфганг това е третата част от поредицата „Kind of“, започнала в 2015 с куул а ла Майлз (все пак идеята идва от най-известния джаз-албум на всички времена на Майлз, „Kind of Blue”) и продължава в 2017 с Испания (отново с Ларс Даниелсон, а както и в първия, с Ян Лундгрен на пианото). Подходът и в трите случая е идентичен – половината пиеси са авторски, другата – на класици в жанра. Комбинацията е отвсякъде печеливша, качествата на музикантите – безспорни, резултатът – очаквано добър, доближаващ се до северния перфекционизъм, особено в горещи теми, свързвани с латино-темперамент. А доколко обратното е възможно, ще видим скоро, когато ще стане дума за бразилските портрети на Пиаф.
