Дуенде рядко се е бъркал в прогнозите си за имена, които още не са били достатъчно разпознати на национално ниво. Без никаква скромност изтъкваме мястото, което отредихме още във втория Джаzz+ фестивал на Силвия Перес Крус, превърнала се пет години по-късно в най-търсения млад глас на Испания.
С Росалия не трябваше да чакаме толкова – година и половина бяха достатъчни от първия ни досег до нея, през концерта ѝ на Мар де мусикас в Картахена до двете ѝ латино-грами в края на 2018. Време, през което акциите ѝ в буквален и преносен смисъл скочиха и не позволиха дори и на партньорите ни от Институт Сервантес да я осигурят на поредния Оле!фестивал.
Междувременно в андалуската преса се поде една полемика покрай участието ѝ в Биеналето в Севия. Как може каталунката да си присвоява културното наследство, като промоторите ѝ не се свенят да я наричат по фламенко кантаора вместо обичайното кантанте.
Полемиката се оказа допълнителна реклама към изкараните пилотни сингли на албума ѝ от мултинационалната компания, която стои зад нея. А всички наши гости на Оле!фестивал в Бинар лайв бяха единодушни, че я приемат с удоволствие.
По същество. Албумът ѝ “El mal querer” може свободно да се преведе като нещастна любов. Целият цикъл от влюбването до разлюбването – през сватбата, ревността, караниците – е събран в половин час. Това се случва посредством различни ритми – от рап/хип-хоп („Malamente“, „Pienso en tu mira“) през булериас („Que no salga la luna“) и почти неразпознаваемо мартинете („De aqui no sales“) до електро-фандангос („Maldicion“) и нанас. Толкова по въпроса фламенко-поп ли е албумът.
Във видеопредставянето му Росалия казва, че основата е поема от 14-ти век, но има и истини за любовта в артистичните среди. Няма значение как е категоризиран и още по-добре дори, когато блудкавите поп-хитчета в масовото съзнание получат удар във вирнатия нос от нещо по-смислено, да не кажа концептуално.
Историята се развива както я замисля артистът („Багдад“), а не както е предвидимо за да бъде разпознаваема и лесно смилаема. „Аз съм паднал ангел“ вокализира във високото Росалия, след което деликатният звук на ханга (вкаран във фламенкото от Силвия Перес) ни пренася в “Al gurugu” на Ниня де лас Пейнес (Пастора Павон), преобразена като „Tangos de la Repompa“ (включително и от „Лас Мигас„) и превърната в случая от Росалия в „Di mi nombre“.
Предпоследното парче е „Проклятие“ е едно от нещата, които карат авторитетният „Гардиън“ да я сравняват с Бьорк като изследване на пространството. Колкото до финала – определящ мъжа, на когото е вярвала в затворнически надзирател, виждаме, че проблемът е повече от актуален не само по нашите земи. Интегрално слушане – тук.
