Йордан Стоянов е режисьор и сценарист, който е и много запален по рапа. Само по себе си това вероятно не е кой знае колко рядка комбинация. Много рядък и може би единствен в момента обаче е неговият почти готов документален филм „Старата школа“, който разказва историята на тази музикална сцена. Филмът проследява българския рап от неговата поява в края на 80-те до наши дни, като акцентът е поставен върху 90-те. В него фигурират почти всички имена, които сме свикнали да свързваме със зората на рапа в България – Васко Теслата, диджей Станчо, Мишо Шамара и Вальо Кита, Н.И.Ш.Т.О!, Стартерас, Амнистия и много други. Пълният списък с участниците може да намерите на сайта на „Старата школа“.
Работата обаче върви бавно и се проточва вече седма година. От една страна заради трудното финансиране, но и защото рап сцената в България се ражда в смутните времена от началото на прехода. Естествено, рапът няма единен архив и понякога изпълнителите трябва да се връщат в таваните на бабите си, за да търсят първите си записи.
Творческият и професионален път за теб е киното, а голямата ти любов е рапът. Правилно ли се ориентирам?
Да, със сигурност. Имал съм и рап опити като тийнейджър, но бързо разбрах, че има доста по-читави хора, които се занимават с това. Така реших да следвам моя път – киното, в което се чувствам много по-добре и намирам много повече смисъл за себе си.
Това ли е първият ти документален филм?
Да. С него за първи път се сблъсквах с това да правя пълнометражен, архивен документален филм в стил „говорещи глави“. Това е голям опит за мен, хвърлих се в дълбокото, но се радвам че не го направих сам. До мен беше целият ми екип начело с Константин Костадинов. Поради трудностите, с които се сблъскахме ние, вероятно никой не е правил подобен филм за рап музиката в България.
От колко години го правиш?
Точно днес на 10 октомври се навършват 7 години от първото интервю със Стартерас.
Възприемаш ли се като своеобразен историк на рапа и минало ли е достатъчно време, за да можем да гледаме на тази музика в исторически план?
Мисля, че да. Скоро имаме юбилей – 30 години български рап. След като „Нетфликс“ могат да правят сериал като „Дъ гет даун“, защо аз да не мога да разкажа една история, която е доста по-интересна от настоящето? Сега всеки може да има микрофон, студио. В момента е много по-лесно – едно време е било безумие да те пуснат по БНР, например.
Колко са родоначалниците на рапа в България?
В началото всичко тръгва от няколко човека, но постепенно всеки започва да допринася по малко. Големият бум, който всички наричат „Първата вълна“, се случва през 95-6 година. Виновниците за него горе-долу са и участниците във филма, но има и такива, които за съжаление не успях да снимам. Някои просто не можех да намеря, към процеса са били съпричастни много хора.
Пионерите продължават да се занимават с рап?
Мисля, че почти всички продължават да се занимават под една или друга форма, може би не като активни изпълнители. Всеки намира своята форма – ето, например, Станчо е започнал като брейкър, после става рапър, а сега е диджей, бил е и продуцент.
Как се развива рапа в България – като социална или като музикална субкултура? Първите рапъри музика ли са искали да правят, или да изпращат социално послание?
В началото рапът е бил смесица от много неща. Всичко започва от танците, повече от тях са били танцьори. Така са изкарвали хубави пари, това е било нещо ново. Движенията от би-боинга са изглеждали много абстрактни, възприемали са се както някаква акробатика. Брейкърите участвали във вариететни програми, които са били много интереси, както за българите, така и за чужденците. Печелили са почти от всичко.
В българския рап има следния феномен – от една страна, хората, които го правят се държат като музиканти, от друга – много от тях имат излъчването на квартални бандити. И аз не мога да разбера те с музика ли си изкарват парите, или са дилъри?
Мисля, че всеки от тях е много различен. Не бива да се правят генерализации. Както във всеки жанр, така и в този може да има и свестни хора, и тъпанари. Голяма част от тях са много талантливи изпълнители, които наистина правят изкуство. Текстовете им имат послание, може да се каже, че дори много от тях са поети.
Но има и такива, които са си във филма – че са много големи гангстери, но това си е тяхното амплоа, никой не знае дали са били такива. Освен това, хората, които наистина се занимават с подобни неща ги слушат, защото се припознават, виждат себе си в техните песни. Аз, например, няма как да ги слушам, защото не продават наркотици и не са ми интересни.
Смяташ ли, че има конкретен процес, който е помогнал на рап сцената в България да се случи, или зараждането ѝ е било неизбежно?
Процесът е световен, той се е случил навсякъде. Рап има не е само в Щатите и България, а във всички страни. Нещата навлизат относително едновременно и основно чрез телевизия „Ем Ти Ви” (анг. – MTV). Така бумът на тези култура, случил се в Америка, достига и до нас. Имало е много песни и класации, така че няма начин на някой тук да не му хареса и да не опита да го прави.
Каква е според теб отличителната черта на българския рап в неговата зора, защото е ясно, че в последствие нещата понякога стават копи-пейст?
Аз по-скоро смятам, че в началото рапът у нас е бил копи-пейст. Просто не е имало достатъчно информация. Ако си представим – в началото се появяват хора, за които не е ясно дали са музиканти, или нещо друго, които нямат и музикално образование, отиват при някои тонрежисьор и му казват, че искат трак. Не че той не може да го направи, но тъй като досега се е занимавал само с естрада, трябва да възприеме, че има и друг вид музика. Трябвало е първо да го чуе, рапърите са им ги пускали, дори са тананикали.
Така че в началото много от нещата са копирани. Въпреки това, много силно впечатление ми направи, че в първия клип на диджей Станчо „Хипхоп танца на мода“ има народни напеви, които той самият пее отдолу. Вероятно има и много други неща, но това, че още тогава хората са мислили да направят нещо българско, за мен беше „уау“.
Какво става след „първата вълна“?
Случващото се в държавата оказва влияние върху сцената. „Виденовата зима“ от 97-ма година не подминава и българския рап. Тогава хората инвестират много пари в неща, които не се случват. Това, естествено, ги кара да се откажат. Така процесът отново започва едва ли не от нулата.
А как стоят нещата с моментното състояние на рапа?
Мисля, че сега в България се случва това, което в средата на 90-те в Америка са наричали „Златна ера“. Интернет даде много голяма свобода на артистите. Всеки може сам да се менажира, без да зависи от лейбъл или договори. Това, което се случва със световната музика, по отношение на рапа е факт и в България. Можеш да правиш иновативни неща, да се сегментираш към хора, които търсят алтернативна музика и да изкарваш пари. Не колкото поп изпълнителите, разбира се, но пари, благодарение на които да не ти се налага да инвестираш лични средства в музиката си. Това до голяма степен освобождава изпълнителите.
Така могат да се правят албуми и клипове, но и да се подържа нужното ниво, за да идват хора по участията. Мисля, че и публиката започна да купува повече мърчъндайз и дискове. Дори и да няма къде да си ги пуснат, те знаят, че това е подкрепа за изпълнителите. Нещата се промениха и има много добри изпълнители – Со Колд Крю, Лого5, Атила, Ума и Дума – ето пак започнах да изброявам, а ми е трудно. Има много хора, които прави стойностни неща.
За да не изброяваме повече, разкажи ни на какъв етап е филмът и какво предстои да се случи?
В момента правим монтажа. Нещата стават бавно, но аз много се радвам, че към екипа се присъедини сценаристката Александра Генова и заедно с монтажиста Константин Костадинов работят добре, дори когато ми се налага да пътувам извън страната и не мога да бъда с тях. Опитваме се да завършим проекта, но ни се налага да го правим между другото, защото всеки от нас работи и други неща, с които се издържа.
Май хубавите неща обикновено не са комерсиални при нас?
Има нещо такова, въпреки че има и добри комерсиални проекти. Нашият обаче не е комерсиален, като цяло киното в България не е, защото нямаме кино публика. Хората рядко гледат български филм, още по-малко документални, пък накрая и за рап. Филмът е тясно сегментиран, но ние го правим за хората, които ще му се изкефят.
Случва ли се да ти се обади някой татко на българския рап и да ти каже: „Хайде, бе, момче, преди 5 години ви го дадох това интервю, какво става?“
Да, разбира се. Вече всички ме занасят. Дори днес се видях с Ицо Хазарта и му пуснах една монтирана част от около 30 минути, която вече става за гледане. Извиних му се и му казах, че работим, но нещата стават бавно. Той, разбира се, много добре знае за какво става въпрос.
Как се финансирате и как могат хората да ви помогнат?
В началото се финансирахме със собствени средства. В един момент реших да направя тениски за екипа по повод на един рожден ден. В мрежите излязоха снимки и хората започнаха да пишат. Така реших да започна да набирам средства с тях.
Значи, ако някой реши да удари едно рамо за постпродукция, може да си купи тениска?
Да, тениски или шапки, освен това имаме и страница, на която могат да ни помогнат директно. Искам да благодаря на всички хора, които ни подкрепят, те никак не са малко. Помогна ни и „Американска фондация за България“, за което също съм благодарен. Надявам се филмът да е готов за 30-та годишнина на българския рап. Преди това смятаме да пуснем неща от него в канала ни в Ю Тюб, за да видят хората, че не сме пирамида.
Какво ново научи за българския рап по време на работата по филма?
Кой е първият рапър в България.
И кой е?
Нека хората да разберат сами, гледайки филма. Ще кажа само, че очакванията ни се потвърдиха едва на четвъртата година от работата.
