Помните ли стария виц за върналия се от Париж интелигент, който разказва на московските си приятели как е ходил на стриптийз? И той бил действително нещо отвратително. Накрая един от тях се връща вкъщи и след „Дуня, раздевайся“ се убеждава, че голотата е нещо „действительно отвратительно“.
Да се казваш Едисон Денисов и да твориш в СССР съвременна опера, вдъхновен от Борис Виан – кръстен на Борис Годунов френски инженер, патафизик, джазмен и криминален писател под псевдоним, е, леко казано, странно. Операта ти да се представя в Париж в зората на перестройката пък, със сигурност има привкус на политическа коректност.
Но да рецидивира в Щутгартската опера трийсет и кусур години по-късно, че и да е опера на месеца в световната уеб-платформа за опери, е нещо, което буди най-малкото удивление. Поне сред феновете на „Пяната на дните“ – любим роман от студентските години още преди да се преведе на български. Те са и фенове на джазмена Виан, застанал безусловно на страната на Майлз Дейвис в „битката на старите и модерните“по времето, когато Майлз открива свободата и любовта в Париж. И за протокола – Виан ненавижда Моцарт и оперите му. Успешно пророкува, че не е далеч времето, когато машина не само ще разпознава музиката на Моцарт, а и че ще е в състояние да я композира по негов образ и подобие.
Какво да очакваме от един речитатив, който трудно може да бъде проследен без субтитирите? Само не и чувството за хумор, което отличава Виан от голяма част от съвременниците му. Музиката на Денисов би могла с успех да съпровожда поредния оръдеен лафет с поредния генерален секретар, полегнал си за недочаканата вечност?
На петнайстата минута се появяват за около 35 секунди първите синкопи на пианоктейла, елементарно изобразен с мигащи неонови тръби и малко пушек в процеса на превръщането на джаза в коктейли. Анонсираната сплав от опера, акапела, джаз и православни песнопения е на стадий „да превърнем пачуърка в пачуха“. Внасянето на иконата на зимни кънки с крещящият камбанен дисонанс след минута са сменени с какофонична претенция за мюзикъл.
Не е изминал и половин час от началото на спектакъла, който бих нарекъл просто мазохизмер. Но аз съм дотук. Или пък не. Хубавото в случая е, че скролваш свободно видеото с операта с надеждата да попаднеш на нещо по-така.
Е, попаднах, няма що. На час и 48 двама дебелаци по гащи оплакват смъртта на любимата Клое. На втория час започват финални 11 минути аплаузи. Не е за изпускане!
