Идриз от Blla Blla Blla е легенда, биха казали някои. Ама самият той много добре го е опровергал в едно интервю за БНР отпреди точно десетилетие – „За първия ни албум може да се каже, че е легендарен, но за да станем легендарни ние, първо трябва да умрем”. A Blla Blla Blla не само, че са по-живи от всякога, преминавайки през третата си реинкарнация (с музиканти, които дори не са били родени при създаването на групата през 1988г.), но имат толкова неповторим почерк в музиката, че един ден трябва да им издигнат паметник или мавзолей на площада в Скопие – там, насред целия архитектурен хаос на градоустройствения проект „Скопие 2014”. Това за паметника и мавзолея не го казвам аз, казва го Идриз, разбира се – с всичките горчиви нюанси на гласа, които би имал един смислен човек, поставен в ситуацията между недомислието от една страна и тънките политико-икономически сметки от друга, в която ситуация всички днес сме принудени да живеем малко или повече… Но пък това за музиката е вярно. Малко са групите, които могат да съчетаят в едно енергията на Dead Kennedys с тази на Balanescu Quartet, без това да е търсен ефект и без то да ги обезличи. Малко са и групите, при които за пост-пънка сякаш е напълно естествено да бъде и радиотеатър в същото време и при които невинността и сарказмът са толкова органично преплетени, че да не можеш да кажеш къде свършва едното и къде започва другото. Ако живеехме в роман на Саймък, Blla Blla Blla със сигурност щяха да са група от някоя далечна колонизирана планета – първопроходници без последователи в един никога несъществувал жанр, винаги малко встрани от тенденциите, никога във фокуса на общественото внимание, пеещи на език, който малцина говорят, без това да им пречи да докосват сърцата, душите и умовете на хората, настроени на правилната честота.
Веднъж Насо Русков беше казал, че на родната рокенрол сцена днес й липсват наистина харизматични фронтмени. Е, не е тази ситуацията на съвременната албанска, македонска или пост-югославска сцена (наречете я както искате, няма да сгрешите, защото Blla Blla Blla спада и към трите, без да се идентифицира прекомерно с която и да е от тях). На сцената Идриз Амети е фронтмен от величината на Иги Поп или Джим Морисън (или ако го ситуираме в нашите си балкански ширини – на Дарко Рундек, Дамир Авдич или Дживан Хаджо) – т.е. човек, в когото безусловно ще повярвате, още преди да е запял. А такива хора са рядкост днес, когато всичко е копие на копието и всички ти пропагандират нещо от тази сцена (най често себе си, собственото си его, собствените си политически или икономически платформи)… Не сме вече деца и е добре да бъдем преди всичко себе си, но на последния концерт на Blla Blla Blla, на който аз, авторът на този текст, бях (през декември 2015), ако ме бяха попитали какъв искам да стана като порасна, със сигурност бих отвърнал „Идриз” вместо „космонавт” или, пази, боже – „президент”. Не искам да звучи помпозно и патетично и не ме разбирайте криво. Самият Идриз доста се смя на това. Просто казвам, че в ерата на поп-културата, тоталната незаинтересованост и масовото обезличаване (или „обезглавяване”, както го нарича Идриз), на човек му е дадено да срещне много малко хора, на които да може чистосърдечно да се възхищава. И тези хора рядко се появяват по медиите (често съвсем преднамерено от тяхна страна), рядко дори сме чували за тях – съвсем естествено. Но ги има. Ако ги нямаше, значи човечеството е стигнало точно до онзи зловещ етап, до който средствата за масова информация се опитват да ни убедят, че е стигнало.
Blla Blla Blla ще свирят на 6 март (неделя) от 20:00ч. в *Mixtape 5*, B-Side в рамките на двудневния Alarma Punk Jazz Fest, a интервюто, което следва, е само поредица от щрихи към цялостната картина (за съжаление писаните текстове не могат да предадат нюансите на гласа). Не претендираме за изчерпателност. Такова нещо като изчерпателност не съществува, и слава Богу.
Идриз, нека започнем с преплитането на невинното с тежкото, на красивото с мрачното в музиката на Blla Blla Blla – групата е трудна за дефиниране жанрово не толкова от чисто музикална, колкото от емоционална гледна точка.
„Да, това са смесените чувства, нали така? Понякога се чувстваш по определен начин и правиш нещата според това, понякога изпада по друг начин… Но както и да се чувстваш, музиката я има, рокенролът е тук, защото през цялото време си с него. В новия албум има една песен, в която се пее: Докато те чакам да слезеш от моята сцена, защото тая сцена принадлежи на мен”/ Аз съм дълго на тая сцена, но ти идваш и ми я взимаш… Тези, към които се обръщам в песента, са медиите, които всеки ден ги гледаме, политиците (без да ги споменавам поименно) или някои други като тях… Ние им я предаваме сцената и се предаваме. А това е един много лош момент… И в песента се пее: Докато те чакам да слезеш от моята сцена, ще направя всичко, което мога, за да не оставиш никаква следа. Защото тази сцена е моя, а ти да се качиш на нея, да станеш толкова влиятелен, че да оставиш след себе си цели поколения обезглавени…това никога няма да го позволя.“
И все пак – това, което ти го носиш у себе си като светоусещане, или аз, или всички „необезглавени” – това никой не може да ни го вземе – нито политиците, нито медиите, нито банките.
„Не могат, но се опитват нонстоп – по този или по онзи начин. А аз това няма да го позволя и като Идриз Амети, и като музикант от Blla Blla Blla. А живеем в много лош момент – ето, ти идваш тук често, знаеш за какво става дума. Идваш в момент, когато в града има протести. Някъде другаде по света хората не се убиват, защото някой си е наумил да стане президент, и въобще не го интересува какво мислят хората, на друго място пък някой издевателства над народа си… Не може така. Затова в този албум , който го подготвяме в момента, ще има малко повече послание до публиката, подтик да започнат хората да мислят със собствените си глави.“
Социалният елемент май става все повече и повече част от музиката на Blla Blla Blla. Ето, последният път, когато се видяхме, беше на концерт, организиран от вас в помощ на бежанците, влизащи в Македония.
„Да, мен това като човек ме вълнува. Когато пътувахме за Гевгелия, за да участваме на D-Festival, гледайки ги хората, които бягаха от Изток, застанах и едва не заплаках. Това е ужас – гледах колоната, която вървеше по релсите на влака, това бяха хора, които не знаеха къде са и разчитаха на релсите да ги отведат… някъде. И тогава си казах: Трябва. Трябва някак си да им се помогне, всеки от нас по малко. Аз това можех да го направя с концерт – и с приходи от билети, но и със събиране на дрехи, които не носим – хора, донесете това, което не ви трябва, защото на тези хора това може да им помогне. Имах опити да направя подобна акция и в Тетово, и в Гостивар и в други градове в Македония, но изглежда хората нямаха толкова интерес, а аз – толкова сили, че да го направя и в другите градове. Тук в Скопие го направих буквално сам. А мисля, че ако всеки от хората на изкуството посвети по един ден от живота си на това – малък концерт, малък пърформанс или нещо друго – мисля, че малко по-добре ще тръгнат нещата. И това не касае само ситуацията с бежанците от Сирия. За който и да е друг проблем, ако се подхождаше така, нещата щяха да изглеждат малко по-другояче. За някое болно дете, примерно – ако всеки от нас направи по нещо, средства ще се съберат за един ден. Не може всякога да поставяме проблемите в ръцете на държавата да ни ги решава, защото и тя не е толкова всесилна, между другото. А ние имаме силата да направим нещо, да кажем на хората, че трябва да са хуманни, че могат да направят нещо позитивно, защото целият ни живот затъва в момента. И аз бях затънал преди 10 години – с дрога – и не ме интересуваше нищо. А не искам да повярвам, че всички са безразлични и затъват, защото са наркомани. Ако е така, тогава аз съм единственият трезвен, а нямам толкова голяма сила, че да извлека всички от комата, в която са.“
Коя е най-характерната черта на Blla Blla Blla като група от Скопие, а не от Тирана или Прищина, например?
„Може би – не знам доколко може да се определи това като скопски привкус – ама териториално изглежда е така. Аз като Идриз Амети произхождам от този район тука, дето се казва Дервент, а дервентският говор има свой сленг на изразяване, свой речник. Текстовете ми са основно на дервентски жаргон. Цялата идея на песните идва оттук. Чудната комбинация с цигулка от самото начало, която си остана и до днес, е случайна, ама така се получи, че стана разпознаваем знак за музиката на Blla Blla Blla. Това са няколко елемента, които са характерни за Blla Blla Blla, а освен това ние сме и от периферията на града в посока Тетово, в момента имаме двама членове от Тетово, т.е. от този регион ми идва енергията и вдъхновението за групата. Вече не мога да кажа, че това е изцяло скопска група, но носим мириса на Скопие, да, въпреки че мога да кажа, че този град баш хич не го обичам.“
А останалите елементи в музиката на Blla Blla Blla? Нека кажем, че имате, още от първия албум, различни звуци и документални „аудио-кадри”, които се появяват наопределени места в песните.
„Всичко идва оттук, от мястото. С първия албум се връщам на мястото, където мина цялото ми детство – това е между реките Вардар и Треска. Сядаш и записваш реката – и се завръщаш някак си: ако не можеш да се върнеш телепортирайки се, можеш с музиката да се върнеш. Аз съм фантастично носталгичен тип. Обичам си го моето минало, много. И до ден днешен си търся приятелите от детството по фейсбук – някой от тях сега е, примерно, в Бордо, във Франция, а ми се иска да го видя човека – той ми е приятел от детството, разбираш ли? Искам да отида на мястото, където съм имал много хубави моменти. Детството за мен, както и за всеки човек, е незабравим момент. И в албумите си го включвам това детство. В третия албум (последният издаден засега – б.а.) има песен, която се казва Lamtumirë („Сбогом“), както се казва и албумът. И цялата тази песен е посветена на улицата, на която се намираме в момета. И цялата песен е описание на тази улица – „4 юли”: описание на мандолините, на кайсиите, на семките, на калта, с която се мажехме, за да изглеждаме като индианци. Тази улица има много история, тя трябва да запише поне 20 албума. Mooger Fooger (македонска пост-пънк група – б.а.), чието студио е не 50 метра оттук, има албум, който се казва “4 юли” като улицата. Та, целият ни трети албум е за тая улица.“
А какви са първите ти музикални спомени от това място?
„Аз си имам местни герои. В махалата имахме фантастични музиканти. Един от тях е братът на китариста Мухамед Ибрахими. Шефик Ибрахими, фантастичен беше. Замина да работи в чужбина и не се върна, не се занимава вече с музика. Като деца си спомням, че го гледахме в ръцете, не смеехме да трепнем. Страшен инструменталист беше и ние като го гледахме, всички искахме да сме като него. На тази улица има много музиканти – в момента на 50 метра едно от друго работят две студиа и в двете се записват нови албуми – и Mooger Fooger правят албум в момента, и Blla Blla Blla. Това го има в градове като Ню Йорк и Лондон. На Балканите трудно можеш да го срещнеш – в един квартал, на няколко метра едно от друго. Малко по-нататък имаш още три групи, които за жалост не издадоха нищо, въпреки че свиреха на фестивали и бяха активни. Още малко по-нататък работят групи като Millko и Bernays Propaganda. Така че улицата е нещо като главна река, а групите са притоците й. Това е останало от нея у мен от детството като влияние – най-вече Шефик Ибрахими като наш локален герой, а от световната музика – като при всички – Бийтълс и така нататък.“
Има ли нещо, което още не си включил в музиката на Blla Blla Blla, а би искал?
„Има, само не знам кога ще се захвана с него. Когато човек зрее, да не кажа „старее”, се връща на корените. Което е съвсем нормално. Но пък аз искам тия корени малко да ги, хм… електрифицирам. Ето, тук имам шаркия (албански вариант на саза – б.а.), виждаш… Взех си пик-ап и си направих саза електрически. И много добре звучи през процесор. Е, сега: като поставя отгоре и глас и като взема две девойки от Дервент и два мъжки гласа също от Дервент, се получава нещо много интересно. Всичко това ми е в главата, но така, както си го фантазирам, много ми допада. И ме прави, уф, нетърпелив накрая да седна и да го направя. Малко се плаша дали мога да намеря такива хора – това е много голям проблем тук. Но пък от друга страна въобще не се и съмнявам или двоумя, че това ще звучи добре.“
А това Blla Blla Blla ли ще бъде, или нещо съвсем друго?
„Хаха, може да бъде четвърто поколение на Blla Blla Blla, като Star Trek: Next Generation. Не се знае, но се надявам, че няма да бъде Blla Blla Blla – искам да бъде съвсем друго нещо, с което да експериментирам. Когато обаче го спомена това пред разни приятели, все ми казват, че ще бъде кощунство спрямо народната музика. Шегуват се, разбира се. Ама и аз им отговарям: Това и искам – да посветотатствам с фолклора, на корените да им дам малко ГМО, хахаха. Мисля обаче, че ще звучи добре и ми е голямо предизвикателство. Искам да го направя, колкото се може по-бързо – веднага след завършването на четвъртия албум на Blla Blla Blla, ще видя – ако имам енергия, ще го напрая и това. Но се плаша, че в крайна сметка може да се наложи сам да го правя. А това е много лошо.“
Нека само да вметнем, че и в музиката на Blla Blla Blla имате препратки към старата албанска музика – многото гласове и т.н.
„Имаме опити. Опитваме двугласи, тригласи, не чак полифонии – е, да, с процесорите наслагвам по 7 гласа понякога и звучи доста южняшко. Но това са само опити – за да го направиш както трябва, ти трябват и хора, и време. Но това, за което ти говорех преди малко, може да се направи буквално с един или двама певци, ако не намеря четирима. Ето, например, за Blla Blla Blla, докато намеря ритъм секция – басист и барабанист – ми трябваше цяла година. Значи, това е Скопие – една година ти отнема, за да намериш подходящите музиканти. Това е направо смърт. Пък да не говорим за по-странни проекти. Може и три години да ми отнеме, докато намеря хората. Ако пък не, ето го компютърът, ето я шаркията – сядам сам и го правя. Това ме вълнува и искам да отида нататък, въпреки че не знам докога и докъде ще стигна.“
Една от най-красивите песни на Blla Blla Blla, поне по мое мнение, рядко я свирите на живо, защото е от втория ви албум, т.е. с друг инструментариум. Имам предвид Ke kujdes („Внимавай”) – разкажи ни историята й.
„Аха, да… с подзаглавие Druri Im, да? „Внимавай, пази се, мое дърво” означава. Интересна е историята тук. Тоя текст го написах, когато за пръв път в живота си взех ЛСД. И почнах да говоря на дървото, което вече го нямам в двора си, защото остаря и трябваше да го отсека. Буквално си говорех с това дърво. И му казвах, че трябва да се пази, защото идват лоши времена. Междувременно, в текста се преплитат любовта към това дърво, към себе си, към средата. Въобще любов. Всеки ден го гледаш това дърво, минаваш покрай него и му говориш. Но без думи. И то ти отговаря без думи, не го слушаш, а само го чувстваш. И всичките тези чувства съм ги включил в песента. И си спомням, че през цялото време, докато се грижех за това дърво, му казвах: Внимавай, пази се, внимавай. А по никакъв начин не ми идваше на ума, че един ден самият аз ще го отсека. Накрая то остаря и изсъхна. И трябваше аз да го отсека – същият аз, който през цялото време му виках: Внимавай. Но изглежда това е природен процес, кръговрат, най-вероятно. Но ми стана тежко – все пак, посветил си му песен на твоето дърво, а го нямаш. Но си посадих две нови и може би и на тях ще им посветя някоя песен един ден. Едното е японска ябълка и кой знае, може някоя японска песен да измисля.“
А какво беше дървото от песента?
„Беше кайсия… кайсия.“
На кого днес – дърво, животно, човек – би казал да внимава? И от какво да се пази?
„На първо място – от лошите хора. В следващия албум ще имаме точно такава една песен, която се казва Bad People. Защото всички ние трябва да се пазим на първо място от лошите хора. А как да ги разпознаем? Вече дори не трябва да се разпознават. Много ги има, бе, приятел, много ги има. Всеки втори днес е лош. Направо се изненадвам, това е нещо невероятно. С един мой роднина на село си говорихме преди два дена – казвам му аз: Ако в това село едно време се знаеше кои са доносници, сега знаем, че всички са доносници и няма да сгрешиш, ако посочиш някого. Всички са лоши днес, а това е много, много лошо. Ако днес имам да казвам на някого да се пази от нещо, то е да се пази от лошите хора. Откъде ни дойде това. Всеки втори започна да се занимава с политика, вски втори, какво втори, всеки е в някоя партия. Всеки е по някакъв начин свързан с политиката. Никой, ако не те гледа през призмата на парите, не иска да говори с тебе. Ако не си в партия, не разговаря с тебе. Това е фантастично лош момент в земите, в които живеем. Същото е и там, където си ти, и навсякъде, миналата седмица бях в Прищина на концерт – там е три пъти по-зле. Никога по света не е имало повече войни по едно и също време. Никога не е имало повече убийства. Може и да е имало, но не е имало толкова медии, които да ни разказват. Това е ужасно, което става около нас. Ние – малкото хора, които се занимаваме с изкуство, с музика – се познаваме и комуникираме помежду си и в тези моменти се чувстваме като за кратко излезли от целия този хаос, където всички гледат като зомбита. Така че трябва да се пазим, помежду си. Мисля, че съм, да го кажем, добър човек. Доколкото в момента ти говоря за музика и за изкуство, а не за политика, колко да съм добър ако не цялостно добър. Значи, трябва да се пазим от лошите хора, а това са тия, които се занимават с политика.“
