В седмицата, в която ще имаме честта да видим и чуем легендарното австралийско трио The Necks за първи път в България, избрахме именно новия им албум Vertigo за албум на седмицата на Пънк Джаз стрийма на Бинар. Можете да го слушате всеки ден от 00:00, 12:00 и 18:00 ч. А през останалото време можете да слушате и други албуми на триото и на отделни негови членове – и за сравнение, и с образователна цел, и заради чистата наслада. Тук ви предлагаме един интересен (и съвсем нееднозначен) поглед към новия албум от Грейсън Хавър Кърин за Pitchfork (в превод на Милан Миланов) за загрявка за концерта на 18 ноември в Първо студио на БНР. И не само…
„The Necks си изградиха почти мистичен статут. Четвърт век те строиха едночасови пиано/перкусии/бас парчета, които преливаха от обтегнати контрасти – красота и хаос, мелодия и дисонанс, импулс и инертност. На живо триото от Сидни свири импровизирано, превръщайки малки мотиви с познати инструменти в импровизирани монолити. Въпреки че The Necks имат по-конкретизирани планове за своите записи, те все пак успяват да предадат същото чувство на изненада, когато композират. Албумите на групата звучат педантично, но усещането в тях е като от импровизация, като синхронизирани издишвания от група, чиято химия е подобна на тази на най-добрите тандеми в рокендрола. Състоящи се само от трима музиканти с привидно скромно авангардно поведение, живите изпълнения и албумите на The Necks притежават същата увлекателна сила като ситком или документален филм, за чиято направа са дадени милиони долари и са с десетки души екип. До голяма степен като акустичен отговор на новозеландските „електричари“ Dead C, The Necks постигат чудеса от гледна точка на ефикасност и магнетизъм.
Vertigo е осемнайсетият албум на The Necks и втори, записан от нюйоркския лейбъл Northern Spy – първият по-стабилен американски дом на групата. Като много от своите предшественици, албумът звучи като едно непрекъснато 44-минутно парче, което е разделено на две преплитащи се части. Все пак Vertigo се различава от предшествениците си, увеличавайки все повече ролята на електрическата китара (изсвирена от барабаниста Тони Бък) и реещо-насечените синтезатори и други електрически инструменти (зад които е пианистът Крис Ейбрахамс). Тези допълнения оформят една монотонност, която преминава през целия албум и действа като трамплин за конвулсивната находчивост на бандата. Естеството на монотонноста все пак търпи промени: Vertigo започва, например, с ръмженето на ниския бас на Лойд Суонтън и гъсти пластове пиано. Някъде към средата обаче фонът се превръща във високо мъркане на синтезатор, контрирано от Вурлицер-органа, всеки от чиито звуци се разтваря в пространството. Суонтън излиза от импаса с равномерен размах на своя бас, призовавайки за момент духа на Тони Конрад и неговите микротонални шедьоври. И точно преди парчето да свърши, орган, бас и стържещите барабани на Бък се сливат в една гигантска въздишка, толкова бавна и резонираща, сякаш изкарана от земните недра.
Но тези преливащи части са само шасито на Vertigo – рамката, върху която инструменталното взаимодействие на Necks се движи. Когато в началото Ейбрахамс полага красиво възнасящи се мелодии по перкусионната врява на Бък, ефектът е магически. И когато Бък разделя дългите гайдени тонове на Суантън с насечени трип-хоп ритми, ние слушаме в захлас, мъчейки се да предскажем какво би могло да се случи след това, само за да бъдем изненадани от раздиращия взрив на Бък в стил Naked City. Това са The Necks и тяхната гениалност, играещи „Улуци и стълби” и наслаждаващи се на своите инструментални идеи така, сякаш ги танцуват.
Но, колкото и страхотен албум да е Vertigo, се забелязват и няколко недостатъка: силното начало отстъпва място на едно затишие, което изпраща членовете в космоса, само за да ги събере обратно четвърт час по-късно. Това движение нагоре и надолу малко или много определя албума и, вече към завършека му, става леко досадно. До голяма степен заради дроуна, който стои в основата на парчето и около който триото надгражда, The Necks са сякаш по-заети и по-неспокойни, отколкото в предишните си албуми, понякога движещи се сякаш като затворени в пинбол машина. По принцип групата композира елиптична музика, в която сдържаността и внушението засилват напрежението и моментума. Техният предпоследен албум Open (2013) въплъщава това. От друга страна, Vertigo можеше да се постарае да постигне повече с по-малко – примерно в честите хорър електроники, твърде претрупани около 12-ата минута или във фоновата част, излъчваща постоянен шок и ужас. Концепцията на градация върху и чрез дроуна сякаш пречи на обичайната грация на The Necks.
Бандата никога не е била лесна за възприемане. Техният пиано-трио образ често ги е запращал по-скоро към ареала на джаза, макар и липсата им на замах и структуралност да е известна с объркването на критиците в тази област. И въпреки мястото на The Necks да е съвсем естествено прилежащо към експерименталното пространство, тяхната репрезентация – трима мъже на средна възраст, свирещи на скъпи акустични инструменти, често в престижни концертни зали – може да ги направи малко странни за ъндърграунд обществото. Любовта на триото към дългите парчета и трополящите кресчендота дори ги приближава към пост рока, макар че музиката им е често твърде инцидентна и илюзорна, за да бъде прикрепена към този жанр. Със своето непълно, зловещо джонкарпентъровско сияние и внезапни нойз-рок спазми, Vertigo само затвърждава The Necks като все по-странни и неопределими. Въпреки че бандата често изпада в предвидимост по време на тази си сесия, Vertigo е епитом на тяхната професионална непредсказуемост, или тяхната способност да започнат отнякъде и да стигнат до напълно неочакван край. Vertigo е второстепенен запис на Necks, обречен да остане завинаги в сянката на опуса им от 2013-та Open. Но след четвърт век търсенията на триото все още звучат толкова екстатични, колкото и безгранични. Vertigo поне е поредното малко чудо“.
