Невероятната рокендрол индийка от Бруклин Шилпа Рей пристига за първи път у нас тази събота (27 юли) за концерт по покана на радиофестивала „Аларма Пънк Джаз“ на БНР – в камерната зала на клуб *Mixtape 5*. За онези от вас, които следят творчестовото й от годините й на бек-вокалистка на Ник Кейв (и в The Bad Seeds, и в Grinderman преди около десетилетие), няма нужда да обясняваме коя е тя. Ще припомним обаче, че освен с тези две емблематични формации, Шилпа Рей е пътувала по турнета още с Пати Смит, с Man Man и с любимите ни японци Acid Mothers Temple, същите герои от историята на „Аларма Пънк Джаз“ от последните години.
Освен това чичо Ник е издател и на първото й ЕР „It’s All Self Fellatio“, a още същата година (2013) заедно с дясната му ръка в The Bad Seeds – Уорън Елис гостуват на Шилпа Рей и в нейния препрочит на „Пиратката Джени“ от „Опера за три гроша“.
Самата Шилпа Рей е родена в бенгалско семейство в Ню Джърси. Свири на пиано и индийски хармониум от 5-6 годишна възраст. Като тийнейджърка слуша класици като The Stooges, The Cramps и Joy Division и от тези два свята се ражда уникалният ѝ стил, който днес, макар творчеството ѝ да не е чак толкова обемно (два албума с настоящата й група, два с предишната – Shilpa Ray & Her Happy Hookers, няколко EP-та), е изключително, изключително разпознаваем.
Телефонното ни интервю, докато тя пътува от Сърбия за България, започва с образа на „момичето с хармониума“ – доста екстравагантна или най-малкото нетипична фигура в съвременния рокендрол…
Но какво всъщност значи „типична“?
Това е защото навремето хармониумът беше избраният за мен инструмент. И понеже нямаше накъде да мърдам и да свиря на китара, примерно, от години се опитвам да внедря този инструмент в по-китарната музика,… доколкото ми се удава. Още като дете обичах да си припявам на любими американски песни и съвсем естествено започнах да си акомпанирам на хармониум… Но, още в началото да кажа: имам лоши новини – не нося хармониума на това турне в Европа. Надявам се, че няма да отмениш концерта, нали?
Не, хармониумът е прекрасен инструмент, но той, предполагам, е просто средство, а нас винаги ни е вълнувало повече съдържанието, отколкото формата. Предполагам, въпреки различния строй на инструмента, ще можеш да предадеш на публиката душата, сърцевината, есенцията на всяка от тези песни и с електрическо пиано…?
Да, точно така. И за мен нещата стоят по този начин. Всички ме питат „Къде ти е хармониумът?“, но мисля, че и с пиано се получава добре.
Добре, ако продължим нататък за това, което е отвъд „видимото“ в музиката – за духовната й страна: с положителен, но и с отрицателен знак (защото рокендролът си е „дяволска музика“, да не забравяме), имаш в някои песни, които много добре знаем, и заигравки с Дявола… Къде те отнася лично теб музиката, когато застанеш на сцената, или докато я пишеш? Отвъд формата, имам предвид.
Това е най-важното, но и най-необяснимото. Можеш да измислиш всякаква комбинация от ноти, да я свържеш с невъзможен и напълно неразбираем за публиката текст, но точно в тази комбинация нещата да сработят и всички да се влюбят в съответната песен, без да се налага да я разбират логически. И когато това се получи, то е благословия.
А как се появяват песните ти? Откъде се появяват (ха-ха, навлизаме във все по-абстрактни измерения)?
Хм, „Поп песен за евтаназията“ я написах доста бързо. Просто се появи. Както и други песни като New York Minute Prayer, After Hours или Burning Bride. Идеята изниква отнякъде и някак си в следващия момент знам, че песента е завършена. С други песни обаче не е така, трябва да броиш срички и т.н.
Къде е личният ти баланс между „умния текст“ и контакта с подскачащата публика на пънк-концерт?
Да-а, не трябва да се прекалява. Да пишеш текстове за песни не е като да пишеш поезия. Защото ако текстът е прекалено сложен, губиш публиката, а по този начин губиш и песента, смятам. В една песен трябва да има нещо запомнящо се – да откриеш точната фраза, която да доставиш на публиката… Не знам дали съм добра в това: може би ще ми отнеме цял живот, за да разбера. Но да, прав си. Писането на поезия е нещо по-лично, по-интровертно, докато писането на песни е ориентирано към хората, все пак.
Нещо, което не знам за теб: била ли си вече в Индия на турне с американската си група?
Не, не мисля, че това някога ще стане. Тъкмо им разказвах за тоалетните в Азия и за това как трябва да клечиш и мисля, че ги наплаших до смърт – за цял живот…
Работила си и не толкова пряко музикални, но важни за изграждането на всеки млад индивид, неща – като да събираш входа в музикален бар. Така се ражда и албумът ти “Door Girl”. Тази неумолимост при казването на „не“ оттам ли я имаш и доколко персонажът в клипа на песента “Morning Terrors Nights Of Dread” си самата ти?
Ха, за мен беше наистина забавление да измисля този клип – от сценария до костюмите. Играя си с тази дуалистичност на света в това видео, което е резултат и от двата вида опит – на момичето, което събира входа, и на музикант с групата си. Дали това в клипа съм аз? Наистина не знам. Със сигурност съм „аз, играейки някого“.
Какво е блусът за теб? Защото, позволи ми този коментар, при теб и блусът, и всички останали видове музика, съвсем не са „просто музикални жанрове“…
Блус можеш да отриеш навсякъде по света. Той е нещо универсално. Когато говорят за мен, хората често говорят за блус, но аз въобще не следвам структурата на американския блус. Може би тъгата е това, което е общото между моите песни и блуса. Някои казват, че прекалено често скачам и превключвам от жанр на жанр, но мисля, че това е окей, доколкото цялата тази музика идва от един човек, който изразява себе си, без да се задълбава в това, какъв е жанрът.
Оставяш ли си място за изненада, когато пътуваш на нови и непознати места. Ето, в София утре ще си за първи път…
Обожавам изненадите. Но откривам, че колкото повече остарява човек, толкова по-трудно е да се изненадва. Но пътуването със сигурност е нещо, което обичам много и ми е близко именно поради този елемент на изненада. Когато пътуваш, нямаш контрол върху цялата ситуация и понякога просто трябва да оставиш нещата да станат от само себе си. Не ги разбирам тези хора, които планират всичко, преди да тръгнат на път. Обичам в непознати градове да се шляя, да се изгубвам… В определените граници все пак. Особено ако съм на турне с група, защото тогава върху мен пада отговорността музикантите да бъдат юркани и в крайна сметка да стигнат навреме за концерта, хаха.
Вратите на клуба в последната събота вечер на месец юли отварят точно в 21:00ч. в 21:30ч. На сцената ще излязат първо Анна Бо (глас, клавишни, композиции) с Максим Стоименов (барабани), Иван Шентов (бас) и Георги Малчев (китари). В тази конфигурация квартетът на Анна Бо свири премиерно на „Аларма Пънк Джаз“ точно преди година, отваряйки за Лидия Ланч. Целият им миналогодишен сет, заснет от Бинар, можете да гледате тук.
Концертът миналата година завърши с пиесата „Dark Days“, едноименна за новото ЕР на Анна Бо, а тук слушайте и запис от интервюто ни с Анна Бо и Георги Малчев в предаването „Аларма“, което излъчваме в оригинал с включените музикални произведения с разрешението на авторката“.
Около 22:20ч. на 27-ми юли (събота) очаквайте на сцената на *Mixtape 5* и главните герои на вечерта – групата на Шилпа Рей. През целия уикенд на 24-часовия музикален Пънк Джаз стрийм на Бинар ще звучи тематична музика – велики индийци в американския рокедрол и джаз. Билети по 20 лв за съботния концерт ще има и на входа на клуба преди началото, но ако искате да се сдобиете с такъв на по-ниска цена, бягайте към каса на EasyPay или пробвайте онлайн през EpayGo, генерален спонсор на „Аларма Пънк Джаз“ за сезона.
P.S. Момичето на входа ще е неумолимо.
