„Джазът е класиката на поп-музиката“ е колкото вярно, толкова и непълно твърдение. Като начало, джазът е популярната музика в първите десетилетия след създаването си. Да не пропускаме и класическата европейска музика като една от съставките му. И впоследствие – фактът, че върху една от другите му съставки, блуза, се заражда рок-енд-рола, впоследствие рока и т.н., станали на свой ред популярните музики след средата на 50-те.
След тези начални уговорки около плейлиста ни с рециклирани от джаза поп-хитове, се налагат още няколко. Първо, в него не са включени песни, придобили отдавна статут на джаз-стандарти – без значение дали става дума за „Мъртвите листа“ на Козма и Превер, „Морето“ на Шарл Трене, боса-новата на Жобим, Винисиуш и компания или латиноамериканските болерос. Повечето от изброените случаи си имат съответните представяния с плейлисти. Както и творци като Ленън-Маккартни, Джагър-Рийчардс, Пейдж-Плант, Уотърс, Стинг, Бауи, Елтън Джон, Фреди Меркюри, АВВА, Боно и компания и да не продължавам.
Остават немалък брой мелодии, смятани за еднодневки и често задминати от успеха си. В някои от случаите, заслугата е в неочакваното им включване в репертоара на някоя световна джаз-звезда, както прави Майлз Дейвис с баладата на Синди Лопър с еднакво заглавие като стария джаз-стандарт “Time After Time”. В други случаи, с които и започваме, става дума за умишлено „заемане“ на популярен поколенчески символ от джазмени, без изпълнението им да носи неочакван или поне импровизационен елемент. Целият съвременен на „Бийтълс“ джаз-прочит също влиза в тази категория – нещо, което вече сме отбелязвали. Подобен подход забелязваме и при лейбълите, които като джаз-подразделение на някой мейджър обичат да компилират т.н. „трибюти“ към звездите си от джазмени, които са на договор при тях. Разбира се, не очаквайте смуут-джаз и набедени поп-джази инструменталисти с асансьорно разпространение.
За мен лично най-интересни си остават личните подборки на музиканти на моите години и дори по-млади, с които независимо от различните условия, в които сме расли, имаме общи репери. Такива разговори сме имали най-вече с артистите около Зиги Лох – Нюен Ли (Джими Хендрикс, „Дийп Пърпъл“), Венсан Пейрани и Емил Паризиен („Лед Цепелин“ и Сони Боно с Шер). Две скандинавски джаз-дами, Ригмор Густафсон и Сесили Норби – не знам доколко случайно – започват 2019 с лични версии по песента на Джони Мичъл “Big Yellow Taxi”, а преди дни един от най-интересните кубински пианисти, Алфредо Родригес прави прекрасен „Трилър“ по Майкъл Джексън – не и без благословията на общия им продуцент, вездесъщият Куинси Джоунс. Видеото е на едно друго негово откритие със свое място в плейлиста ни:
В подборката има място и за италиански канцонети и френски шансони от 60-те, харесвани от джазмени от цял свят. Не пропускаме и локални явления с глобално покритие, като регето и афрото. И не на последно място, все пак сме „Дуенде“ – адаптациите на фламенко-джазмени. Някои от тях, като Питинго успешно се вписват в редицата на ню-суинг формации като „Лост Фингърс“, „Пинк Търтъл“ (със сигурност по-запомнящо се име от „Дийп Флойд“ например).
Няма как с подобни примери да не съм горд, че приех без да се замисля предложението на първия „кръстник“, Чик Кърия, новото ми предаване за джаз в БНР – говоря за началото на април 1993 – да се казва точно „Джаз+“. Останалото си го знаете.
