Венцислав Диков е от творците, с които всеки път е щастие да общувам. Отговорите му винаги точни и премерени, съдържат онова усещане за мъдрост и минимализъм, които са много характерни за Изтока. Освен брилянтен музикант и преподавател по класическа китара, Венци не спира да търси своя път и като художник. Последният му проект се нарича „Израстване“ и може да бъде видян до края на ноември в „Къщата на София“.
Ако всяка изложба е форма на израстване, в каква посока израстваш с тази? Къде се намираш ти, когато направиш сравнение със себе си отпреди 10 години?
Израстването при мен нe e констатация, а крайна необходимост. Озаглавих изложбата така, донякъде и за да се побутна сам себе си – хайде, време е вече да израснеш.. ето, дори изложбата ти се казва така.
Понякога трябва да заявим нещо по-категорично, за да му помогнем да се случи. Преди десет години се носех по течението и смятах, че целият живот на човек се случва по този начин – каквото дойде, както дойде.
Постепенно, обаче, този късмет на начинаещия, да го наречем, се изтощи. Стигнах до заключението, че трябва да знам какво искам и да се стремя към него с постоянство и дисциплина. Промяна, която не настъпва от днес за утре. За такова израстване говорим.
Част от творбите в „Израстване“ се разходиха до Южна Корея, как се случи това?
Случи се благодарение на една корейка, живееща в София, която харесва картините ми и има желание да ме представи в Корея. Участието на изложението в Инчеон беше първа стъпка, нещо като опипване на почвата. Надявам се напролет да осъществим самостоятелна изложба в Сеул и/или Пусан.
Предишните ти проекти се състояха от повече абстрактни творби, би ли казал, че с този се завръщаш към по-класическия Венци Диков?
Да, има нещо такова, абстрактният период малко си почива. Добре е да има разнообразие, а и периодичното завръщане към по-стари теми е полезно. Това е като да се чуеш по телефона със себе си отпреди 10-15 години. Много обогатяващ разговор и за двамата събеседници.
В изложбата има много цветя и саксии, как тръгна тази серия? Обичаш ли всъщност цветята?
Ами нали е израстване… Обичам ги, но не точно цветята, по-скоро листните растения и тревите. Имам много саксии, вкъщи е като джунгла.
Остават ли животните като една от любимите ти теми? Как се понасяш с котките си вкъщи?
Котката вече е само една и е на двора, за голямо нейно съжаление. Имам също хамелеон, риби и скариди. С тях се разбираме прекрасно, направо идилия.
Някои от персонажите ти са доста карикатурни, забравихме ли да се усмихваме?
Смехът и самоиронията са изключително важни според мен. Хората, които се взимат прекалено сериозно, започват да ги губят. Така че в известен смисъл си е вид барометър.
Преди време беше в Япония, с какво те провокира източното светоусещане?
Съвсем различен свят, култура, ценностна система. Абсолютен противовес на нашата балканска първобитност. Провокира много сериозно и продължава да ме провокира дистанционно. Човек прекара ли известно време в Япония, след това вече нищо не е същото.
Има ли място, на което мечтаеш да отидеш и да твориш?
Хммм. По-лесно ще е да ти отговоря на обратния въпрос – има ли място, на което не искам да отида? Няма.
След „Израстване“ в каква посока поемаш?
В момента довършвам една композиция за два акордеона и двама перкусионисти, която ще бъде изпълнена в Мюнхен през януари и това ангажира цялото ми внимание. Също така, съвсем отскоро преподавам на китарни ансамбли в НМУ „Любомир Пипков“, което е интересна нова дейност за мен. Предстои и Коледен концерт на учениците по китара, така че съм малко на музикална вълна. Добре е човек да израства равномерно.
Фотографии: Владислав Христов
