Ако за бежанците знаем малко, то темата за бежанските лагери и живота в тях продължава да бъде табу. Въпреки това, понякога през високите телени мрежи преминава лъч светлина.
Срещаме ви с Венцислав Диков, един от българските художници, взел участие в инициатива за изрисуване на оградата на Центъра за временно настаняване в Харманли.
Венци ще ни сподели за контакта си с бежанците и за това как чрез изкуството могат да бъдат по-успешно интегрирани в обществото.
Разкажи ни повече за проекта. Как се насочиха към теб организаторите?
Поканата дойде от българския клон на Международната организация за мигранти IOM. Бях поканен заедно с други художници да изрисуваме част от бетонната ограда на центъра за мигранти в Харманли.
Впоследствие се споразумяхме графити-артистите да изрисуват външната част от стената, а аз да рисувам по вътрешната заедно с децата от центъра.
Какви бяха първите ти впечатления, когато попадна в лагера?
Възможно най-разнородни. Регистрационният център за мигранти (както официално го наричат) е разположен върху огромна площ, голяма част от която е парк с поляни и дървета. С известни усилия мястото би могло да изглежда много приветливо, но, уви, е запуснато и подивяло.
Жилищните сгради тънат в разруха, а условията за хората са, меко казано, потресаващи. В момента там живеят около 500 души от различни страни.
Повечето хора, които срещнах, бяха съвсем нормални и много приветливи въпреки трудностите. Направи ми много силно впечатление училището, основано от една жена от Афганистан.
Бързо ли се сприятели с малките художници? Как реагираха те на идеята да се изрисува стената в лагера им?
Всички деца бяха много ентусиазирани и се развихриха с боите и четките. Включиха се и тийнейджърите, дори възрастни хора. Подготвената за рисуване част от оградата беше плътно изрисувана отгоре-додолу и се наложи да се удължи с още няколко десетки метра.
Забелязах, че над стената, която рисувахте, има бодлива тел. Нужна ли е според теб подобна мярка в бежански лагер?
Оградата изглежда стряскащо. Целта на бодливата тел е влизането и излизането да се извършва само през пропуска. В действителност голямата част от мигрантите влизат и излизат свободно и могат да се разхождат из града.
Някои от децата ходят на българско училище, а някои от възрастните дори са успели да си намерят работа в града.
Какво според теб се скрива от обществото за бежанските лагери?
Не знам дали нещо умишлено се скрива, но има много неща, за които изобщо не се говори. За тези центрове става дума само в контекста на скандала. Би могло да се покаже нормалното лице на хората, а не да се търси само сензацията.
Срещнах хора, изгубили всичко, преживели кошмари, каквито не можем да си представим. Повечето ще бъдат екстрадирани обратно в страните, от които идват, и го знаят. Въпреки това са любезни и усмихнати. Опитват се да съществуват нормално в тези потресаващи условия и с неясни перспективи.
Някои младежи, които говореха добър английски, ми споделиха, че биха останали в България, биха учили и работили тук, нашата страна им харесва. Лично за мен това беше изненада, очаквах всички да се надяват да продължат на запад.
Какви са начините за преодоляване на оградите в културно отношение между нас и бежанците?
Необходимо е обществото да разбере, че това не са някакви престъпници и главорези, а най-обикновени хора. Ако говорим за бежанците като за някаква обща маса, няма как да проявим съпричастност.
Ставаме съпричастни тогава, когато научим повече за нечия съдба. Колкото повече срещи между българите и мигрантите се организират, толкова повече бариери ще падат.
Може ли да се каже, че изкуството е един от най-кратките пътища за интегриране на бежанците?
Несъмнено е един от пътищата. Изкуството спасява човешкия дух във времена на трудности. Ако се осигури възможност на тези хора в незавидно положение да изразят себе си по един или друг начин, това със сигурност ще им помогне да се почувстват по-добре. Видях го с очите си.
Би ли се включил отново в подобна инициатива?
Да, бих.
