Венцислав Диков е сред съвременните артисти, чийто творби няма как да сбъркаш. Всички, които за първи път се докосват до творчеството му, веднага хлътват по причудливите му животни и хора, в които има щипка хумор, но и много от абсурда на съвременния ни свят. С новата си изложба „Обекти с неясно предназначение“, намираща се в столичната галерия „A Cube Contemporary“, Венци поема по пътя на абстрактното.
„Обектите с неясно предназначение са посредници между фигуративната живопис (с която се занимавах повече преди) и абстрактната живопис. Това са фигури, групиращи се по най-различни начини и създаващи по-голямо цяло. Те имат вещественост и обем, но не представляват нищо конкретно. Не съдържат идеологическо послание и нямат интелектуално обяснение. Просто форми в пространството“, обяснява ми той.
Питам го дали мисли да задълбае в тази насока. „Това е първата ми изцяло абстрактна, но в повечето ми предишни изложби са участвали абстрактни платна. Мисля да продължа в тази посока, тя е толкова интересна и необятна и няма какво да те ограничава. Но какво мисля сега и какво ще рисувам след една година… как мога да знам?“. Освен като художник, публиката познава Венци и като музикант. Няма как да не полюбопитствам къде в него се пресичат музиката и изобразителното изкуство.
„Мога да отговоря, че се пресичат по много начини или че изобщо не се пресичат. На хората им харесва да чуват, че винаги рисувам на специално подбрана музика, че цвят, звук, тембър си взаимодействат…. но това е банално, повечето художници имат задълбочено отношение към музиката и много от тях даже свирят.
Ако оставим настрана опитите ми да „пришивам“ звуци на някои скулптурни инсталации (засега в плаха експериментална фаза), истината е, че при мен това са по-скоро две отделни стаи, една музикална и една художническа. Особено напоследък. Аз съм с класическо музикално образование и всъщност нещото, което най-добре мога, е да свиря на класическа китара. През последните няколко години изнасям по-често китарни концерти и това ме кара да се чувствам добре, явно преди ми е липсвало“.
Докато разглеждаме заедно неговата изложба, виждам, че едната от картините се казва „Части от изчезващ свят“. Венци споделя за света, в който живеем:
„Това е пясъчножълта картина с нещо като надписи, но не е ясно дали това наистина са букви или само приличат на такива. Драсканици в пясъка е всичко, което остава накрая. Да, светът изчезва. Но той винаги е изчезвал. Това е един постоянно изчезващ и същевременно появяващ се свят. Устойчивостта, към която винаги сме се стремели, е илюзия. Това не значи, че не трябва да се стремим към нея. Но би било добре да сме по-спокойни, по-мъдри и по-адаптивни“.
На въпроса какви са неговите начини да се справя с негативните страни на заобикалящата ни реалност, той първо се замисля, а после с усмивка отговаря: „Съвсем до неотдавна напълно се провалях в това отношение. Заобикалящата ни реалност направо ме съсипваше. И колкото повече си измислях „начини“ за справяне или защитни механизми, толкова по-зле ставаше.
Сега малко ми е просветнало, изглежда най-после започнах да проумявам, че първата стъпка към промяната е да приемаш нещата каквито са. И друго: това, което ни дразни във външния свят, е всъщност вътре в нас. Дразним се от самите себе си. Обкръжението е просто огледало. Необходимо огледало. Може да е клиширана източна философия, но както обикновено – вярна“.
Венци беше три месеца в Япония и в края на разговора ни го питам дали би се върнал отново там. „Заминавам след три седмици, ще имам самостоятелна изложба в Токио. Япония е извънземен свят и отнема години да проумееш каквото и да било, но определено има от какво да се вдъхновиш.
Бамбуковите горички, оризовите ниви, планината Фуджи, градската джунгла, всичката тази пъстрота и вманиачеността на японците към всякакви щуротии, говорещи климатици, пеещи тоалетни, автобуси с физиономии, чуруликащи светофари, уникалната архитектура, съжителството на старото и новото, традиционните дървени къщи, храмовете в Киото, японската кухня… всъщност много малко са нещата, които не са вдъхновяващи в Япония.
Вече по-конкретно художнически, много от изложбите, които посетих, ми допаднаха с изчистеността и стила си и несъмнено ми повлияха осезаемо. А възможностите да свиря с японски музиканти ме приближиха както до японските разновидности на съвременната експериментална музика, така и до традиционната източна стилистика“.
Ако искате Венци да ви посвири, имате тази възможност на 2 март от 19.00 ч. в „A Cube Contemporary“ при закриването на изложбата.
