Символните за централна София жълти павета четвърта година имат музикално съответствие на пресечката си с улицата на театрите, по-известна днес като улица на банки, рисувани пешеходни пътеки и трансформаторни кутии. Артистизмът и вкусът към риска на Теодосий Спасов – идеолог на този млад фестивал, са от онези движещи сили, които действат встрани, а понякога и срещу модни течения, подминаващи нишовите тенденции в съвременния джаз. Въпреки привидно рехавата публика при откриването в Театър „Българска армия“, събитието си заслужава вниманието. Входът бе свободен за ученици и студенти, а за последните имаше майсторски класове от най-именитите гости на фестивала, включително на пианиста Марчин Вашилевски. Видеоплейлист от фестивала е достъпен тук:
Двете вечери с изпитаната схема от основна и „подгряваща“ група бяха подчинени на идеята за запознаване със северния джаз, предимно скандинавски. Досега в София Джаzz+ фестивал бе залагал на най-известните имена – от класика Ян Гарбарек, през младите тогава звезди Торд Густавсен, Йосбьорн Свенсон и вече утвърдените Ларс Даниелсен и Улф Вакениус, та до експерименталния Нилс-Петер Мьолвер.
На техния фон първата формация – квартетът на саксофониста Бендик Хофсет бе по-скоро в пост-боп стилистика. На моменти усещането бе за класическо джаз пиано-трио с гост саксофон, който волно се връща към свои реминисценции, преди отново да даде простор на колективните импровизации на партньорите си. Авторските композиции не носеха безспорен, нито буквален отпечатък на южноафриканските градове – местата, на които бяха посветени. Малко изключение бяха опитите на Хофсет да припява или изпълнява ритуални танцови стъпки.
Втората част на програмата бе запълнена с поп-вокала на Хофсет, издържан в регистъра на тромбониста Нилс Ландгрен, но с по-различно чувство за хумор. Финалното All My Country бе предшествано от репликата му, че не е много-много националист, но за сметка на това обича всички жанрове, включително кънтри и уестърн. Баладичният му саксофон бе на границата на сладникавостта, която благодарение на обраното пиано все пак не бе премината.
Триото на шведския саксофонист Нилс Берг условно продължи пътешественическата линия, заявена от Хофсет, но с доста разширена география и най-вече чувствителност. Видеата, съпътстващи изпълненията, носеха различни настроения и въпреки рамкирането на импровизациите, бяха много повече от мултимедия. Без значение дали ставаше дума за аудиовизуални лупове на настройването на цигулките на симфоничен оркестър или на ритъма на румънски цимбал в стокхолмското метро. Най-искрени си оставаха документалните кадри с музиканти и танцьори от Индия и Пакистан, както и африкански клас или ъндърграунда на Акра.
Най-запомнящи се лично за мен бяха включванията на детски гласове от Tибет и Афганистан (в парчето „Паштунска любов“). Похвално бе и усилието на триото за една вечер, след като бяха открили в You Тube Валя Балканска и космическата „Излел е Делю хайдутин“, да се опитат да импровизират върху нея с целия дължим респект, но за съжаление все още в доста сурова механичност.
Всъщност, интернет откритията за тях са не по-малко важни от тези през пътуванията им, още повече, че провокират нови търсения, а ние ги следваме по неочаквани пътечки, без значение дали под звуците на алписки рог в Швейцария, улична флейта в Швеция или речитативи на пакистански диалекти.
В този смисъл подходът на Берг е вид проекция чрез съвременните технологии на сътрудничеството на Гарбарек с Трилок Гурту. Името на проекта – Синемаскоп напълно оправдава прякора на Нилс Берг в родината му – „шведският Фелини“. Със сигурност си заслужава да следим развитието на тези млади творци, които не просто могат да виждат и да усещат, но и да споделят адекватно и ангажирано.
Втората вечер започна с фински джаз, което за по-запознатите е нещо като оксиморон. Събраните в Тампере бивши пънкари Сами Сипола, благодарение на ревюиран техен концерт в авторитетен американски джаз-сайт, се превръщат едва ли не в проводници на фрий течението с половинвековно закъснение. Вредата за неизкушения е сравнима единствено с тази на Кени Джи и на консерватора Уинтън Марсалис. Мелодичност и хармоничност не са сред епитетите, които бих използвал за каменоделското присъствие на музикантите, решили да заменят жълтите павета с гранитни, срещата с които едва ли би била по-болезнена от парчето, посветено на психотерапевтката Тереза. Но явно на първите редове имаше мазохисти, които в захлас аплодираха високоорганизираните производители на безсмислен шум, а напуснаха демонстративно поезията, извираща под клавишите на Марчин Вашилевски, любим ЕСМ-пианист, част от квартета на Гжех Пьотровски. Въпрос на вкус.
Саксофонът на Пьотровски е всичко, което ценител търси в европейската импровизирана музика, наричана също и джаз (+). Началната импровизация, вдъхновена от досега им с Кабо Верде, бе интригуващо свежа за зрелостта на музикантите. Която не остави и най-малко съмнение в подбора и свободата на интерпретациите на темите на Теодосий, Милчо Левиев и двете традиционни норвежки в края на концерта.
Не знам точно защо Милчо решава да прекръсти селския танц в огнен, но на моменти имах чувството, че я е писал за пианисти с туше като Марчин. Радостта, бликаща от всяка негова нота, под пръстите на Марчин ни напомняше лекотата на малкия голям Петручани, а саксофонните партии и пасторалните разходки с лъка на контрабаса бяха най-приземяващите след летните бури на ударните.
Да не забравяме, че Теодосий (част от ансамбъла сред първото парче) е част от Уърлд оркестра на Пьотровски заедно с присъединилата се към тях за последните две изпълнения норвежка Рут Вилхелмине (а може би Валкирия или Валпургия) Майер. Предфиналният дует с прозрачно-мъглив глас и изплувал като луна зад облак кавал ни остави буквално без дъх и изправи на върха на пръстите. Щастието по лицата на артистите казва останалото.
Снимки и видео – Владислав Христов, звук и видеомонтеж – Йордан Марков.
