До 10 години баничарството ще изчезне като професия. Най-вероятно ще продължаваме да ядем банички, но не омесени с майсторлък, а някакви полуфабрикати, наподобяващи само името и формата им. Няма да има кой да ги приготвя, но ще има кой да ги продава – висшисти, които не могат да си намерят друга работа.
Тенденцията е вече налице и тя крие големи опасности за развитието на българското общество. Защото далеч не само баничарстовото замира като занаят. То е само един бегъл пример. Държавата бълва висшисти, подкокоросани от амбициите на родителите си, в специалности, нерелевантни за пазара на труда. Голяма част от завършващите, за да се издържат финансово, започват в сферата на по-нископлатените услуги.
После иде се чуди защо сервитьорката ти се муси, като ти сервира кафето. Тя просто не е удовлетворена от така стеклия й се живот, тя не иска да упражнява тази професия. Или защо са ти монтирали вратите с хиляди забележки. Е, какво да очакваш от един икономист. Да не говорим за автомонтьорите, защото не всеки, който управлява автомобил, може да поправя такъв. Почти няма сфера на обслужване у нас, която да предоставя качествена услуга, за която не се изисква да ровиш в дебелите книги, а да развиваш уменията си, буквално работейки с ръцете си.
Жак Латинов е баничар, но не защото няма какво друго да работи и се е хванал, волю-неволю, да меси тестото. Родителите му настоявали да учи висше и да запише съобщителна техника, защото пощите винаги щели да бъдат държавни.
След като завършва средното си образование като технолог на хлебни и сладкарски изделия, Жак съвсем умишлено се насочва към усъвършенстване на уменията, натрупани досега в занаята. Без да се уповава на постулата „Учи мама, за да не работиш“, той успява да стартира малък бизнес в Харманли.
Сега Жак е на 31 години и е професионален баничар. Неговият житейски избор е критерий за работеща икономика, в която държавата регулира пълноценно отношенията бизнес-образователна система. Т.е. създава условия, в които да бъдат обучавани бъдещите кадри, необходими на пазара на труда. Това е добре познатата практика чирак-калфа-майстор или наричана с модерното наименование дуална система.
У нас тази система не функционира към момента. И защото материалната база на професионалните гимназии не позволява конкурентно усъвършенстване на професията, и защото практиката в предприятията по време на учебния процес е сведена до минимум. Така интересът на учениците към съответната професия се губи още в училище и тепърва трябва да се инвестира в 19-годишни младежи да решат какво да правят с живота си.
Чакаме ги да станат на 30. А докато чакаме – глад на кадри, глад вкъщи, защото мама и тати не могат до безкрай да дават, тотална липса на личностна удовлетвореност. В най-добрия случай ги дочакваме да се преориентират, в най-лошия – попадат в криминалните хроники. Защото пари си трябва и на 15, и на 19, и на 30, и на 40 години.
Примерът с Жак е единичен случай, а не масова практика и в тази връзка неговото участие във формата ТЕДексСофия (анг. – TEDxSofia) може да бъде мотивирано като иновация.
Жак решава да инвестира времето си след завършване на училище в подобряване на натрупаните умения. И след като постига професионално ниво, отваря свой бизнес в града. Едва тогава изпитва нужда да запише висше образование. Учи финанси, за да може адекватно да ръководи предприятието.
Усещането, че работиш нещо, което ти доставя удоволствие, че си независим и значим за семейството си, те стимулира да бъдеш и по-активен гражданин. Жак участва в различни обществени инициативи и е общински съветник. Живее така, че да повиши стандарта на местообитанието си.
Наближава 15 септември. Децата тръгват на училище. Хубаво е да видиш родители, които се вглеждат в желанията на децата си, стимулират уменията им, без да вкореняват неусетно стереотипите за това кое е престижна и кое непрестижна работа. Защото, ако днес твърдението на Жак:
За да стартираме малък бизнес не е нужно да бъдем висшисти, важното е да даваме работа на тях.
звучи като шеговита закачка, то утре то ще бъде лайтмотив на нашето общество.
