Материалът на Влади „Eзикът на птиците“ и току-що прочетената книга „Музикалният мозък“ на Дениъл Ливайтин ми напомниха за всеобхватността на символа птица в джаза и пресечните му дуенде-категории.
Преди да започна представянето на подборката си, не е излишно да изведа два от постулатите на калифорнийския музикант и когнитивен психолог Ливайтин, който на няколко места в изследователския си труд сравнява птичите песни с музика, разбира се, без да им придава по-голяма тежест освен тази на сигнали за състояние, които не могат да се рекомбинират до безкрай, както композиторите и музикантите правят.
„И то не защото на птиците не са присъщи елементарните способности на човешката мисъл, а защото не са се (все още) научили как да ги използват“ – твърди ученият, опирайки се на последните проучвания на колегите си (Марголаяш, Нюсбаум).
Според първите, европейските скорци могат да генерират синтактически конструкции, а според по-ранните изследвания на Роуз, белоглавите врабци могат да конституират песен от чути преди това откъси от трели на себеподобни. Свраките и присмехулниците дори включват и трели на други птици, които наистина ги доближават до джаз-импровизаторите, които много си падат по подобни цитирания (обърнете внимание на Адук трио и техния Бал на птиците, както и на солиста им Стив Шеан).
Естествено е да започнем с истински птици, включени като изпълнители в съответните тракове. Може би най-известният папагал в бразилската музика е солиращият в Loro gris Жодок. Участието му в албума Танго Кингс му дава предимство пред записаните в литовските гори от Видмантас Блажис пилета, върху които импровизират Дайниус Пулаускас и Раймондас Триликаускис.
Опциите ни са да останем с птичи хор в Бразилия – правим го с френския диджей Кам от албума му Пътуване до Бразилия – или в европейския Север с възприятията на Синика Лангеланд. Азиатската чувственост оставяме на Юн Мияке, а средиземноморската – на Ануар Браем и Дафер Юсеф, чийто опус „Птичи реквием“ (в подкаста предлагам концертното му начало от парижкия театър „Шатле“) ни води неминуемо и към по-тъжни размисли. И понеже говорим за Бразилия, не можем да подминем преведената дори и на български в средата на 60-те Tico-Tico на Кармен Миранда, която в свободен превод е „Чик-чирик“:
Заглавието, както сте се досетили идва от Ленърд Коен, версия уайърлес или какво рискува човечеството, ако отнеме на птиците предвидените им за почивки и съзерцание жици. В първото изпълнение вокалите са на бразилката Дом ла Нена и Розмари Стендли, а в испанската адаптация гласът и фламенко-китарата са на Кико Венено. Слава Богу, поне по нашите ширини едва ли това ще се случи скоро, но от това да претендираме, че сме страна на птиците е не по-малко далеч. Едноименното парче предлагам във вокална, но и във фламенко-версия, а приспивната песен за тази земя – в оригинала на Елла. Чарли „Бърд“ Паркър присъства в запис с Майлз от края на 40-те, като обявяването им е от самия Уилис Коноувър, а не по-малко известната Birdyard е част от посветения на Паркър албум на Джо Ловано „Песните на Бърд“.
В края оставаме верни на Джон Ленън във версиите на Free As A Bird с BossaTango Lounge Club и Norwegian Wood (This Bird Has Flown) а ла Мило изпълнението на Франсоа Глорио. Blackbird e знакова тема на Маккартни, чието китарно соло според автора е било инспирирано от пиесата на Бах Bourrée. Самият Пол на три пъти дава различни обяснения за генезиса на соловия си хит, където сам си тактува с крак – от песен за природата (чули кос рано заран по време на престоя си в индийския ашрам) до протестна песен (подкрепа на американското движение Black Power). Злите езици виждат в последното още един признак на опортюнизма на Маккартни. По този повод не бива да изпускаме джаз-стандарта от средата на 20-те Bye bye blackbird, наистина използван като химн от Американското движение за граждански права. Оставям ви избор между тромпета на Чет Бейкър и вокала на Ди Ди Бриджуотър:
Финалът е троен – за градски птици едноименното парче, откриващо току-що излезлия албум на френския струнен квартет Ebène (абанос) с гост Мишел Портал, а за по-свободните такива, отново класическа формация – Кристина Плухар с Арпежиата от латиноамериканския им албум „Изгубените птици“. Истинският е с Пако де Лусия – Duende oblige – с аржентинската песен за душата на индианчето гуарани, превърната в птиче –чогуи.
А ако искате да се разходите из един непълен, но показателен плейлист от по-популярни жанрове, има други хора, които са помислили за вас. Иначе във Френската в средата на 70-те си падахме по този хит:
