Ех, помните ли добрите стари времена, когато се снимаха истински трилъри? Филми като „Седем“ (1995), „Мълчанието на агнетата“(1991), „Ханибал“ (2001), „Червеният дракон“ (2002), „От ада“ (2001), „Колекционерът“ (1999), „Целуни момичетата“ (1997), „Пурпурни реки“(2000), „Психо“ (1960), (1998) и много други? Все трилъри, за които и сега мислим с носталгия, и се молим саксия да ни падне на главата, за да получим амнезия и отново да ги гледаме като за първи път.
Струва ми се обаче, че това време отдавана е изгубено. Жанрът трилър започва все повече да се изпразва от смисъл. В момента за трилъри минават филми като „Трите хикса“ (2002 – ) , „Бързи и яростни“, 51-ва част, „Твърде лично“ (2008-2014), „Джон Уик“ (2014 – 2017), „Транформърс“ (2007 – ) , „Отмъстителите“ (2012 – ) и т.н. Явно преди около 10 години някой е решил, че за да се постигне приличен съспенс е достатъчно някакви неща да гърмят. Че гърчовете вследствие на отключена от непрестанно сменящите се триизмерни цветни петна фоточувствителна епилепсия, са напълно достатъчна тъпка, която успешно да замени гъдела от онзи момент, в който разбираш, че Кевин Спейси е убиецът.
Който плаща, той поръчва тъпотиите, както се казва, но, ако и вие като мен смятате, че дори и „Не казвай сбогом“ и „Момичето от влака“ са толкова трилъри, колкото баба ви е релсово превозно средство, навярно имате проблем с това какво да гледате. Вярно, че сериали като „Истински детективи“, „Фарго“ или „Ривър“ донякъде залъгват абстиненцията към качествени трилъри. Нищо обаче не може да се сравни с ударната доза двучасово напрежение и добре структуриран сюжет, каквито предлагаха филмите от старата школа. Но, за да не премине този текст изцяло в духа на предаването „Минаха години“, спирам да жаля по изгубена си кино младост.
Тази толкова дълга прелюдия беше нужна и за да се опитам да ви на строя на вълна, подходяща за „На парчета“– филма, за който ще си говорим сега, но и за да ви кажа „кураж, надежда има.“
„На парчета“ е много приличен трилър. Може би, ако беше излязъл преди 15 години, нямаше да му обръщаме такова внимание, но днес в тази ужасяващата кино среда, когато Вин Дизел явно минава за новия Антъни Хопкинс, такива филми са истинска рядкост. Режисьор е М. Найт Шаямалан, а както знаете, той стои зад един от най-емблематичните трилъри на новото хилядолетие – „Шестo чувство“ (1999). Автор е също и на други качествени ленти като „Селото“ (2004) (много добър филм, който главно поради необмислен и насочен в грешна посока маркетинг стана жертва на грешни зрителки очаквания и не получи нужното признание), „Неуязвимият“ (2000) „Следите“ (2002),“ „Явлението“ (2008) . Честността изисква да отбележа, че Шаямалан няма само добри фирми – за съжаление и „Последният повелител на въздуха“ (2010) е негов, а за него мога само да си замълча.
„На парчета“, за щастие, напомня много повече на добрите филми на Шаямалан и не носи нищо от провалите му. Джеймс Макавой изпълнява главната роля и се превъплъщава в образа на Кевин – психично болен млад мъж, в съзнанието на когото се помещават не една и две, а 24 личности. Някои от тях са напълно нормални, добри и човечни, а други – странни, садистични и дори откровено чудовищни. Ще се опитам да се въздържам максимално от разкриване на сюжета и така наречените спойлери, затова ще кажа само, че героят на Макавой отвлича 3 гимназистки и нещата много бързо стават много психарски. В ролята на една от отвлечените е Ана Тейлър-Джой – млада актриса, за която ще чуваме все повече и все по-хубави неща, за това съм сигурен. Миналата година, например, излезе „Вещицата“ – чудесен психо-хорър с нея в главата роля. Горещо го препоръчвам на ценителите на смислените страшки, в които страшното идва отвътре, а не отвън.
Да се върнем обаче на „На парчета“. Накратко – филмът е монолитен и добре направен. Идеята да се представи герой с толкова много идентичности е страхотна, но и много трудна за изпълнение, а Макавой се справя отлично в ролята. Личностите му се смеят плавно, в началото зрителят е малко объркан, което безспорно е и целта, но много скоро започва да ги разпознава, да усеща коя от личностите доминира в момента и да очаква появата на следващите. Напрежението във филма градира добре, има своите пикове и в крайна сметка води до неочаквана, но доста логична развръзка. Във филма има и някои по-скоро дежурни обрати и не дотам мотивирани решения на персонажите, но като цяло усещаното е приятно, а в крайна сметка филмът изненадва, което е важно за всеки трилър. В този смисъл, макар и нов, „На парчета“ е филм, който спокойно можем да причислим към трилърите от старата школа, и заслужава да се гледа.
Накрая искам да обърна внимание и още едно изключително важно нещо, свързано с „На парчета“, но не мога да го направя, без до известена степен да предам края му, така че:
ВНИМАНИЕ, СПОЙЛЕРИ:
Филмът има край след края. В общи линии всичко в него се окръгля след като започнат да текат надписите. Едва тогава човек разбира какво точно е гледал, при това му идва като гръм от ясно небе. Да се постигне такова нещо в днешно време е огромен успех. Буквално в последни си секунди филмът влиза в директна връзка с друга по-стара лента на Шаямалан – „Неуязвимият“. При това не само влиза във връзка, но в рамките на реплика от точно една дума на няма-да-ви-кажа-кой „На парчета“ се превръща в продължение на „Неуязвимият“ и обещава да има трети филм. Яко, а?
Ще споделя и едно свое предположение и надежда – ако правилно усещам накъде е поел Шаямалан, е много вероятно скоро да имаме филмова поредица, която най-накрая да удари в земята всичката комерсиална бълвоч, третиращата темата за супергероите по най-дебилния, мигащ и гърмящ начин. Според мен с „На парчета“ Шаямалан прави заявка, че ще се опита да даде нова, психологическа, драматична и със сигурност новаторска, а дори и реалистична (колкото и абсурдно да звучи) гледна точка към темата за супергероите. Нещо, което Холивуд трябваше да е свършил много отдавна.
