Понеже не искам да те представям тенденциозно в някаква светлина, кажи с няколко думи на читателите за образованието, предната и настоящата си работата, пък и ако за връзките помежду им споменеш, ще е добре.
Нека започна оттам, че си нямам и идея защо реши да ме „интервюираш“. Но щом съм попаднала под обстрела на въпросите ти, ще се постарая да кажа на читателите нещо смислено, за да оправдая минутите, които ще посветят на този материал. Името ми е Августина Тодорова и в България има шепа хора, които ме свързват с дамския сайт Woman.bg. Той обаче остана в историята на професионалните ми изяви за сметка на току-що стартиралата ми ангажираност като преподавател по български език и литература на прекрасни петокласници в Частно основно училище „Банкерче“. Покрай това се подготвям усилено за докторантски конкурс, успешното представяне на който ще ми осигури записване на дълго мечтаната докторантура по Западноевропейска литература към Софийски университет. Връзката между тези три „топоса“ от биографията ми е, че те представляват един плавен и разточен в годините преход от работа като журналист към потапяне в образователно-научната сфера, която също има нужда от млади, амбициозни, мислещи хора.
И какво – от главен редактор, женско издание, специфичните теми директно към работа с 5-и клас? Как ще го съчетаеш с дисертацията всичко това? И кое от двете ще е по-голямото предизвикателство?
С пот и кръв на челото – така ще ги съчетая! И преподавателската дейност, и научната работа в университета изискват ужасно много внимание, търпение, подготовка и всеотдайност. Не мога да степенувам по предизвикателност тези две начинания, а по-скоро мога да определя като предизвикателно решението ми да напусна добре платената си работа на редактор в една от най-разпознаваемите дамски онлайн медии, за да се посветя на учителската професия, от една страна, и на научната, от друга. Начинание, което някои хора приеха с възторг, а други с пълно неразбиране – „Защо си проваляш живота и възможностите?“.
Шопенхауер твърди, че всяка история на живота е история на страданието, ама не трябва ли да го поправим и да напишем „изпитание“ вместо „страдание“? Търсенето на промяна ли е движещата сила при теб или просто логичния стремеж към самоусъвършенстване? Или, не знам, примерно борбата с вселенската скука?
Много сериозно подходих към въпроса с какво искам да се занимавам и как мога да бъда полезна на близките си, на обществото, на себе си. Бях стигнала до момент, в който напълно бях изгубила мотивация и желание за развитие. Временна депресия, липса на възможности, лоши съвети… Наречи го както искаш, аз го определям като дълбока житейско-душевна криза.
Фактът, че в продължение на близо две години се чудех дали въобще има смисъл да завършвам висшето си образование, при положение, че за позицията на редактор в медия назначават хора с някаква понятност от клавиатура и умение да навържат пет изречения на кръст, напълно обезцени стойността на образованието в очите ми. С малко закъснение, но все пак навреме, си дадох сметка, че нищо не ме развива, вълнува и отличава от масовката така, както книгите и ученето, постоянно разширяващо хоризонтите ми. Това логично доведе до дипломирането ми като филолог, а след това и до завършването на магистратура по „Литературознание“.
Епикур твърди, че не всяко страдание трябва да се избягва, затова ще се въздържа да поправям Шопенхауер и ще допълня, че вселенската скука е породена от въздържание да се върви по неутъпкани пътечки, от обезсърчаване на младите да преследват мечтите си, от липсата на реални стимули за развитие. На това му казвам градивно страдание, защото веднъж пробил си път през него, няма нещо, което да не можеш да опиташ и да постигнеш.
Аз няма да те разпитвам подробно, но ми се иска все пак да те насоча към едно клише, без което обаче не можем да минем: колко различни са децата в 5-и клас сега от теб на същата възраст? И с какво?
Днешните петокласници са доста остроумни, находчиви, отворени към света, запознати с разнообразни теми и явления от живота. Отдавам това предимно на бързо развиващите се технологии, с които те растат от съвсем малки. Изворът на умения и знания е интернет, което може да се отбележи като предимство пред нашето поколение, но нека не забравяме колко подводни камъни крие всичко това.
Най-големият бич на съвременните непълнолетни българи е тяхната неграмотност и неначетеност. За да си служат малките с мисълта и въображението, трябва постоянно да ги упражняват и предизвикват. А това става като учат нови неща, като четат, като пишат, като решават логически задачи, като творят.
Уви, родителите все по-малко могат да разчитат на родното училище да предостави възможност на децата им да се учат в истинския смисъл на думата. Силно се надявам, че кампанията „Заедно в час“ ще разшири своето влияние и принос за българското образование. Само ако можехте да си представите колко усилия и средства влагат тези млади хора, избрали за свое призвание да учат и водят децата напред.
Говорили сме си, че писането е занимание самотно (не само смъртта, както твърди Бредбъри) и това със сигурност важи за предстоящата работа върху дисертацията ти. Работата като преподавател пък е крайно социална. Умишлено ли търсиш този баланс или просто се подчиняваш на течението на живота?
Нека не говорим конкретно за моята евентуална бъдеща дисертация, както и за работата ми като преподавател. Уместно ми се струва да погледнем на въпроса по-общо – необходимо ли е писането, познанието, науката и новите идеи да са самотно занимание? Разбира се, нужна е известна доза дистанция от шумотевицата навън, но в крайна сметка не знам да съществува нещо по-достойно за споделяне и изливане сред хората от красотата на словото, достиженията на мисълта и проявленията на въображението.
По този повод искам да обърна внимание на една, слава Богу, възраждаща се практика в университетските среди – семинарното говорене. Ценното, което семинарите могат да дадат на всяка друга сфера от живота, е навикът на хората да се събират помежду си, да обсъждат общи теми, да размишляват заедно на глас, да изслушват другите, да задават въпроси, да споделят мнения, да стъписват с гениално умни/глупави хрумвания… Накратко – да водят разговор! Относно социализиращият аспект от ежедневието – той трябва да се изпълни със смисъл!
Ако се върнем на въпроса за работата в училище, ще си позволя да кажа, че бъбривостта и рецитирането на уроците в клас е едно, успешното разговаряне с учениците по повод учебния материал е съвсем друго. И какво е заключението, а също и отговорът на въпроса ти? Да, човек винаги трябва да търси баланса, но най-вече да изпълва със смисъл и важност както самотата, така и социалното.
И последно: кое ще ти липсва и кое съвсем не от работата ти в женско специализирано издание? Не завършвам с този въпрос, за да докараме някакъв псевдоемоционален финал на интервюто, но ето – досега си била Августина, а сега, въпреки че си неомъжена, децата ще те наричат „госпожо“ по навик.
Ще ми липсва първоначалният стремеж на екипа на сайта да поднася качествени материали на читателките си, които засягат теми, различни от обувки, грим и чалга. Подчертавам „първоначален стремеж“, защото с времето стана ясно, че всеки опит да се разчупи съдържанието на един популярен женски сайт води след себе си сериозен спад в посещения, четения, импресии и пр. Заключението го оставям на вас…
Иначе продължавам с усмивка и много вдъхновение напред, защото едни малки и умни създания ме чакат в класната стая и имаме да научим много един от друг. Каквото имам, каквото знам ще бъде тяхно, а те ще ме върнат назад във времето, когато всичко беше пълно с изненади, приключения и чудеса.
