Доста дълго време си отварях фейсбука с всекидневното отегчение от дребнотемието и човешката глупост, докато не попаднах на историята за малкия Хан, първото лешоядче, излюпено в България от над 60 години насам, а после и на тази за совичката Надежда, която вече може да лети. Истории, които разказва страницата на Спасителен център за диви животни, Стара Загора.
Спомних си, че преди години, когато открихме на улицата в Пловдив ранена чайка, колежката ми каза, че единственото място, където могат да помогнат, е във въпросния Център. Така и стана – професионално и напълно безплатно.
Дейността на Центъра ми дава онова усещане, че някъде някой помага. Винаги. Затова реших да потърся този някой, който, разбира се, всъщност е група от хора-специалисти. А конкретно в лицето на доктор Христина Христова открих събеседник, който да ме отведе в един по-смислен и вдъхновен свят, където чудесата се случват на базата на адски много задружни и дългогодишни усилия.
Всъщност Спасителният център за диви животни е специализирано звено от дейността на “Зелени Балкани”, свързано с лечение, рехабилитация, размножаване и връщане в природата на редки и застрашени диви животни. Центърът е създаден в периода 1990–1994 г. от активисти на “Зелени Балкани”. Занимават се също и с конфискувани по границата ни диви животни и птици.
Христина освен ветеринарен лекар е и PR на Центъра. Казва, че по принуда е станала такава, защото това е начинът днес да се популяризира дейността им. Опитва се да набляга и на образователните посоки, които центърът развива. Годишно над 3000 посетители до 25-годишна възраст посещават центъра, който се намира в Стара Загора на територията на Ветеринарния техникум – напълно безвъзмездно.
Иначе денят на Христина минава между амбулаторията, компютъра, прегледа на волиерите, подготовка на постове за социалните мрежи, прием на обаждания на открития телефон. Шарена работа, заключава Христина.
За екипа казва, че е разнообразен – филолог, преорганизиран да размножава ветрушки, канадка-доброволка, испанец, англичанин. Те са неправителствена организация и не са на директен бюджет, всяка година кандидатстват към ПУДООС на Министерство на околната среда и водите.
Занимават се непрестанно с различни видове кампании – пакет-подарък за прекарване един ден в Центъра с всички дейности, осиновителна кампания, DMS кампания. Христина набляга на това, че има хора, които даряват всеки месец.
Първа помощ при близка среща с диви животни
Всички видове бебетата-животни най-добре се отглеждат от собствените им родителите и на последно място от хора-специалисти. Например горските ушати сови от много малки се разселват по клоните на дърветата – уязвими са, възможно е да паднат. Ако срещнете такова бебе и то е в добро здраве, просто го поставете на най-близкото дърво. Родителите му са наоколо и ще се погрижат за него, но нямат физическата възможност да го вдигнат от земята.
Ако пък срещнете бебе сърничка, не го взимайте със себе си в никакъв случай, то не е изоставено. Те не са толкова бързи като майката и когато усетят опасност се снишават и се крият благодарение на окраската си. Това е техният начин да оцеляват. А вие се отдалечете по възможно най-бързия начин.
Призванието не се намира на улицата
Христина искала в началото на образованието си като ветеринар да работи в нещо като резерват. През 90-те нямало много такива места, да не кажем, че изобщо не са съществували. После открива „Зелени балкани“. В самия център работи първо като доброволец, после отива на обучение в гръцкия център, един от най-големите на Балканите. От 2004 г. работи като лекар в центъра в България.
Дали като дете е била луда по животните? Тя съвсем искрено ми отговаря, че не е била естествознател, не е събирала буболечки, не е мъкнела дъждовници вкъщи и не е люпила комари. За разлика от нейните колеги. Имала е, така да се каже, нормално отношение към животните. Само кучета и котета е носила у дома.
Христина е родом от Силистра и когато е била при баба и дядо на село, е опознавала домашните животни на игра. Радвала се да бъде до тях и да помага с каквото може. Благодарна е, защото знае, че нейната работа е интересна, новаторска, смислена. Много хора работят безсмислени неща, докато тя се чувства привилегирована, защото всеки ден за нея се случва нещо истински важно.
Осмелявам се да я питам дали като при човешките лекари, за да оцелеят или по други причини, се обезчувствяват. Първоначално тръгваш с емоциите напред, обяснява Христина, а те не бива да те водят, реалната ситуация трябва да е критерий. Може би понякога техните действия изглеждат студени, но те винаги са на база експертна оценка. Да, евтаназията често се налага като мярка, защото животът на даденото животно би бил кошмар. Но тези лекари се допитват до минимум двама други колеги, за да приложат приспиването. Това са тъжните моменти и тези на мълчание и вътрешна болка.
Но заради всичко останало си заслужава. Христина ми разказва за деня, когато брадат лешояд се излюпва за първи път след 60 години в техните ръце. Дейността, заради която през 1992 г. е създаден центърът. Припомня си за първата двойка, която получават от Австрия и как малко по-късно губят мъжкия. Колегите им гласуват изключително доверие и им поверяват втори мъжки. Чакали са 9 години, за да се появи поколение. Реално това е 10-годишен труд, а те тепърва започват стабилизирането на вида.
Друг такъв пример е с дивите ловни соколи около Стара Загора – унищожавани са 10 години, а сега им трябват около 30-40 години, за да възстановят вида. И да участваш в този процес за екипа на Центъра е изключително, не може да се сравни с нищо друго на земята.
Природо, прости ни!
Исках да науча мнението й и за зоопарковете. За Христина в България тези съоръжения са най-вече атракциони – отиваш да хвърлиш пуканки на мечката, да се плезиш на маймунката. По света това са места за екологично образование, но единствено в София има такъв център в зоопарка. За нея като специалист зоопарковете трябва да са места за реинтродукция и за последващо освобождаване на малките в природата. Иначе това си остават затвори за животни.
В 21 век трябва да съществуват места именно за образоване в природозащита, иначе всички останали усилия остават безсмислени. Спасителният център работи по швейцарски проект, по който търсят 4 зоопарка за пренасочване на видове, които не могат да се справят в природата – зоопарковете биха били техен последен дом. Когато правят запитването, получават следните коментари от директорите на зоопаркове из страната ни:
Не искаме инвалиди! Хората питат, разстройват се децата, майките вдигат скандали…
Тогава от Центъра репликират: нека обърнем ситуацията в наша полза – да сложим табели и да обясним как и от кого са пострадали животните. Приемат от Добрич, София, Стара Загора и Ловеч. Децата трябва да знаят всичко, а не само да бъдат забавлявани. В Центъра ги учат, че е яко да си природозащитник и не е яко да си бракониер, готино е да носиш платнена торбичка, а не – найлонова…
Едновременно с това при тях постоянно пристигат отстреляни животни: къдроглав пеликан, скален орел, ибис – защитени, изчезващи видове.
Споменавам Стоичков и неговите ловни изцепки, а тя ми отвръща: „Ами бившият президент Първанов?“. Питам се дали има шанс такива хора да променят мисленето си. Христина е категорична – тези неща се учат първите 7 години, после е твърде късно. Става дума за възпитание. Днес не ловуваме за прехраната си, както е било едно време, днес го правим заради егото си.
Разказва ми как са лекували седмици наред царски орел и след 4 месеца пак го откриват прострелян, този път фатално. А става дума за 20-30 двойки от този вид в цяла България, които се охраняват. Другото отчайващо е, че проследяемостта в съда води всеки път до неизвестен извършител.
Христина обяснява, че всичко, което правим, показва че сме доминантен тип. Човекът винаги иска той да определя правилата, да се възползва, да огражда територия, която в крайна сметка не му принадлежи изначално.
Виждаме как села се обезлюдяват и това е добре за биоразнообразието. Христина е наясно, че темата за природата в момента е модерна, което е и шансът на екологията до голяма степен.
Не може да ставаме причина за изчезването на други видове, защото закономерно ще изчезнем и ние като вид.
Това е мнението на колега на Христина, както и на повечето биолози и еколози. Ако ние постоянно нарушаваме природният баланс, отговорът ще е катаклизми, на които вече сме свидетели. Христина ме приканва да отворя тази платформа, в която природата говори с гласовете на звездни личности от световен мащаб. Чувам гласа на Джулия Робъртс като майката природа…
Аз съм била билиони години преди вас и ще бъда билиони години след вас, аз мога да живея без вас, вие можете ли да живеете без мен?
Изгледах абсолютно всички видеа и останах сама със себе си и с мисълта какво мога да направя аз и какво не бива да позволявам. Дайте това време за размисъл и на себе си. А междувременно помагайте на Спасителния център с каквото можете!
