Б. а.: На 13 октомври 2017 г. Албанският парламент прие закона за защита на малцинствата, в който е включена и българската общност в страната.
Българите в Албания не са официално признати като малцинство. Албанската държава ги причислява към така наречените славяноезични общности. Три са областите, в които се говори архаичен български език – Го̀ра (Североизточна Албания и Косово), Голо Бърдо (Източна Албания и западна част на Р. Македония) и Мала Преспа, днес само в селата Бобощица и Върник (Югоизточна Албания). По паспорт тези хора са албанци, българи или македонци, по религия – основно мюсюлмани и християни на юг. Децата научават албански език, когато станат първи клас, а до тогава говорят „по нашенски“, „булгарче“ и„като нас“. Водещо при определяне на националното им самосъзнание е местообитанието по локален принцип – те не са албанци, не са българи, не са македонци, те са горани и голобърдци. Ако се запътите към Голо Бърдо, високо по труднодостъпните села, по песните ще ги познаете.
След първа и втора част на етномузиколожкото проучване на българите от Голо Бърдо, в третата част доц. д-р Веселка Тончева се фокусира изцяло върху песенния фолклор на региона. Изследователката от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН нотира над 100 песни – мъжки и женски, обредни и извънобредни и оплаквания в контекста на погребалната и поменна обредност.
При представянето на книгата се разплака, когато засвири дайрето. Така ли плачеше и в Голо Бърдо?
„Не. Там съм концентрирана върху записите. Стремя се да документирам колкото се може повече тяхното минало, знание и фолклор. В Голо Бърдо се чувствам добре, защото това са хората, които аз изследвам, които трудно печеля, но пък ми стават приятели. Вълнуват ме и аз се боря за тази общност, специално за Голо Бърдо, защото нито Гора, нито Мала Преспа са толкова запазени в исторически план като българска идентичност, български език, традиции и памет. Плача, когато се прибера в България. Става ми мило и ми се иска ние, българите, да имаме повече контакт с тях. В книгата общността е документирана. Песните на голобърдци са нотирани и след време някой може да ги запее. Разбира се, аз не мога да постигна масово знание, защото това, с което се занимавам, е специфично, но не е лошо да имаме връзка с тези хора. Децата им идват да учат в България. Има квота за албанци от български произход, но знаем ли ги, интегрираме ли ги, говорим ли си с тях… Доколкото имам контакт, аз общувам с тези деца, но не е достатъчно.“
В песента може ли да се идентифицира някаква болка, мъка, жалеене към България?
„В песенното творчество е трудно, защото текстовете на песните са много консервативни. Те не се променят така лесно. В една от песните се пее: „Да ида на тугина (чужбина), на София“, защото София е била една от дестинациите на гурбетчиите от общността, както са ходили до Измир. Мъка и отношение към България по-скоро може да се открие в наративите. В словесния фолклор се употребява: „Жива ми, майка България“. Примерно ние ще се закълнем: „Вярвай ми, жива ми майка“, а голобърдци ще кажат: „Жи ми, майка Бугария“. Майката тук не е онази, която те е родила, а се отъждествява с отечеството. Това е устойчиво словосъчетание, което означава, че е функционирало и стои някъде там в паметта. Записвала съм го преди години от хора на преклонна възраст. Сега от по-младите няма кой да ми го каже. В песните обаче се пее за Църното море и Дунава. Т.е. песента е толкова по-стара, че тя обхваща едни пространства, които стигат до нашите ареали и граници.“
Мендо Курти казва, че пее по негов текст, но крадена мелодия. Истина ли е това?
„Да. Има мелодии, които са по-късни. Те не са от онези старите, архаични селски мелодии, които не може да промениш. В твоето село е една мелодията, в моето – друга. И това е константно. Никой няма да вземе чужда мелодия. Тук става въпрос за един по-късен пласт, селско-градски, който е от началото на 20-и век. Това са така наречените македонски мелодии (не като национално определение), върху които може да сложиш различен текст. Примерът с „Чия е тази песен“ показва точно това, че една и съща мелодия може да мигрира, но тя да се приспособи към различни текстове. Тази тенденция е характерна за втората половина на 19-и век и в началото на 20-и съвсем изкристализира. Т.е. напълно е възможно Мендо Курти да вземе мелодия и да си я натамани, както казва той.“
За какво пеят голобърдците?
„За всичко, което пеем и ние в народните песни – за любов, клетви, мъка, майчина и сестрина обич и т.н. Втората част на книгата е посветена на вариантите на голобърдските песни в Македония и България. Издирила съм всякакви издания от 1890 г. насам и съм показала родствата помежду им. Песента не е от Космоса. Тя ходи, тя се развива, тя е вариантна, тя обраства. На едно място ще тръгне в една посока, на друго – в друга. Напълно възможно е песните, които там се изпълняват, да ги има и у нас. Найфия Канджа, която пее „Девойче бело и цървено“, запява и „Цъфнало, цъфнало, цвеке шарено“. Според мен всички в България знаем тази песен. Ние сме били едно. Ние тук, Пиринският край се прелива към Македония, а Македония се прелива към Голо Бърдо. И отвъд Голо Бърдо всичко друго е албанско. Там свършва нашето.“
Как те възприемат местните в Голо Бърдо?
„В началото не знаех местния говор, не можех добре да ги изимитирам, когато ги питам. На следващата година вече се бях научила. Това е диалект. Хората имат нужда да им говориш така, че да те разбират и да знаят, че когато ти говорят, ти ги разбираш. В началото тръгнах с българските пещерняци и докато те проучваха пещерите в Албания, аз ходех от къща на къща. Вечер ми казваха: „Ей, твоята работа е по-лека. Ходиш по бабички, гощават те, някоя ракийка, някой мухабет, а ние се връщаме уморени и кални.“ Моята работа не е по-лесна, защото аз трябва да спечеля доверието на тази баба, за да ми разкаже за своя празник и делник и да успея да документирам традицията на цяла една общност. За всичко това трябва време, особено срещите с тези, които са живели в тежкия тоталитарен режим на Енвер Ходжа. В началото те бяха мнителни и подозрителни. Сега знаят, че аз съм Веселка от България и ме чакат, радват ми се и знаят, че няма да манипулирам казаното от тях. Вече девета година съм сред тях.“
Как ще изглежда Голо Бърдо без тези хора?
„Ще дойдат други хора. Напоследък голобърдци се връщат, защото няма работа по градове заради кризата. Опитват се да възстановят къщите си или да работят земята си. Това е оптимистичната теория. Песимистичната е, че всички, които са заминали нанякъде, ще се бъдат асимилирани, децата им няма да говорят този диалект и това място ще умре. Искам да вярвам, че тази област няма някой ден да изчезне. Като учен се опитвам непрекъснато да провокирам интереса към Голо Бърдо. Имаме идея да изпратим няколко книги там. Който може, ще прочете песните. Пет от тях да разучат, но да знаят да пеят своите песни. Това е някакъв вид ревитализиране и ще работя в тази насока заедно с всички останали, които се борят за българското съзнание на тази общност.“
Доц. д-р Веселка Тончева „пее“ съдбата на Голо Бърдо.
Обществата оцеляват заради писмеността си. Дори общността да се стопи в глобализирания свят, ще се знае, че там някога българската песен е разлюлявала клоните на дърветата. Трудът на фолклористката, днес определено енциклопедичен, след десетилетия ще бъде индикатор за национално самосъзнание. В книгите й е документирано не само малцинството, което живее по селата на Голо Бърдо, но и историческото развитие на българите като народ.
Кадрите са от филма „Разбърканите нишки. Филм за Голо Бърдо“ (2012 г.) с режисьор Екатерина Минкова, оператор Камен Колев, по сценарий на Веселка Тончева.
