Навръх 80-годишния юбилей (1 декември) на Уди Алън и след появата на новия му филм „Почти нормален“ излезе на български език книгата „Уди. Биография“ на американския журналист и писател Дейвид Еваниър. Захванах се да чета с колебанието – какво ли ново мога да науча за този гениален творец. Ами, например, че той не се възприема за гениален, още по-малко за творец. Второ – авторът на биографията се е заровил надълбоко в темите на Уди, търсил е истинските му приятели и ментори, препратки от критици, срещал се е с други хора на изкуството, защото всъщност Уди любезно му отказва пряк достъп до неговата личност.
Това обаче мотивира Еваниър да натрупа обемен и задълбочен анализ не само върху биографичното, но и да аргументира създаденото от неуморния и талантлив Уди, навлизащ в деветото си десетилетие. Сякаш благодарение на тази книга уди-алъновския пейзаж се подрежда все по-ясно.
Ето и няколко великолепни изказвания от книгата на знаменития странник на киното, който отново ще те изуми и разсмее. Замисли се колко го познаваш и се захващай с четене!
Обречен на успех?
„Имам много реалистичен поглед върху себе си. Някои хора смятат, че преувеличавам или дори че проявявам фалшива скромност, когато твърдя, че не съм направил голям филм… Казвам истината. Не виждам себе си като творец. Виждам се като работещ автор на филми… Не съм циничен и съм далеч от творец. Просто съм един късметлия работар.“
„За да избегнеш разните ритуали, свързани с писането и губенето на време, просто трябва да се заловиш за задачата си. Изкуството като цяло и шоу бизнесът са пълни с хора, които говорят ли, говорят. Като им чуеш приказките, виждаш, че теоретично са безпогрешни, но в крайна сметка въпросът опира до това кой ще свърши работата. Това се брои. Всичко останало не означава нищо.“
Не, той не е смотаняк в живота!
„Правя всеки филм, който поискам. Не ме е грижа дали публиката ще го хареса или дали критиката ще го хареса. То се знае, че бих искал. Но ако не го харесват, не го харесват и толкова. Правя филми за свое собствено удовлетворение.“
„Съжалявам, не мога да дойда да си взема Оскара. Тази вечер свиря с оркестъра си.“
Защо по дяволите този мъж е смешен?
Според Алън не можеш да се научиш да пишеш шеги, това е „чисто и просто вродено“. Ключът не са шегите. Самият индивид е. „Когато започнах в началото, същите шеги, които тогава не ми носеха нищо, сега предизвикват възторжен смях и не е защото съм по-известен. Прави го появата на смешния образ.“
„Единственото, което мога да допусна, е, че у мен има нещо, на което хората реагират, нещо над и отвъд самия материал, нещо, което аз самият не виждам. Не вярвам, че изпълнителите са в състояние да схванат кое му е забавното или пък да го видят… Никога не могат да се погледнат до такава степен отстрани, че да разберат какво е…“
Смях в залата!
„Вярвам във всевиждащото око, което ни следи отгоре. За съжаление, това е правителството.“
„Дядо ми…(пауза)… на смъртното си легло…(пауза)… ми продаде този часовник.“
„Когато до родителите ми достигна слухът, че са ме отвлекли, те веднага взеха мерки – дадоха стаята ми под наем.“
Колко е важно да бъдеш депресиран!
„Неизменно ме интересуват нерешимите проблеми: физическата ограниченост на живота, чувството на безсмислие и отчаяние, неспособността за комуникиране, трудностите около влюбването и поддържането на това състояние. Тези неща са ми много по-интересни, отколкото, да речем, законът за правото на гласуване.“
„В Бруклин, където отраснах, никой не се самоубиваше. Всички бяха прекалено нещастни.“
Детство мое, реално и вълшебно
„Винаги ядях сам – на обяд, на закуска, на всяко хранене. Нямаше книги. Нямаше пиано. Никога не са ме водили на бродуейско представление или пък в някакъв музей през цялото ми детство. Никога.“
Жени и книги
„Хората винаги са имали погрешното впечатление, че съм интелектуалец, а в действителност не съм такъв. Започнах да чета, защото жените, които харесвах като тинейджър, бяха все културни и начетени. Давах всичко от себе си, а те все нямаха време за мен. Четях, за да мога да имам лична позиция в разговорите.“
