Дадоха на сина ми (1 г. и 8 месеца) реланиум в яслата. Да е кротичък. Стигна се до 8-часова кома и беше на ръба. След седмица предупредих другите родители за какво става дума. Никой не ми обърна внимание, никой! Заобикаляха ме като чумава, защото нямало на кого да оставят децата. А там да ги оставят добре ли е? Преди да питате – да, съветвах се с адвокат. Не, не можех да ги осъдя, защото не можех да докажа кой точно е дал хапчетата. Можеха мен да ме съдят за клевета.
Спокойно. Случаят не е от миналия месец и не е от вашата ясла. Годината е 1992-а, а яслата си съществува, но вече няма нищо общо с миналото, както и всичко друго, преживяло 23 години.
Но днес Калина Николова иска не повече, отколкото тогава – друг родител да разбере със сърцето си през какво е преминала. А хората полудяват или просто са зли не само в родилните отделения на болниците. Случва се и в детските заведения.
Няколко истории ще ви разкажем.
Преди това обаче ще завършим първата – на Калина и сина й, който днес е почти 25-годишен младеж с професия и сериозна връзка.
Слава Богу, в Инфекциозна болница не ни препратиха и положиха невероятни грижи за детето. Болницата беше в окаяно състояние в тези години, сега не знам как е. Изключително благодарна съм на д-р Андонова, която прекъсна отпуската си заради нас. И на целия екип на Инфекциозна болница, който направи невъзможното с мизерната си материална база. Просто си мисля, че всеки жест, човешко отношение и работа отвъд редовната смяна трябва да се споменат. Не е само лошо, има и добро. Навремето не можех да разбера защо толкова бързо ни приемат и толкова бързо ни изписват. После разбрах, че е било, за да не вдигат смъртността на болниците. Една година не бях човек, не знаех къде се намирам. Не пожелавам на никой родител да бъде в моето положение.
Калина Николова все още пази епикризата на сина си. Искате ли да я видите?
Така завършва разказът й:
Нека родителите знаят – да наблюдават децата си след ясла. В тази възраст малките не могат да споделят адекватно, нито биха могли да дадат адекватна информация, ако се наложи. При съмнение, че детето е сънливо, не реагира – веднага на лекар. Дано да мога да помогна на поне една мама. Да не минава през ада.
Текстът, който четете, няма аналитичен или разследващ характер, той просто събира човешки разкази. Всеки съвет, дори всяка случайно чута дума могат да те спасят някой ден – теб или детето ти, или и двамата. Въпреки че многобройни подобни деяния ще останат неразкрити от никого.
Както следващите далеч по-безобидни истории, участниците в които не са потърсили намеса от обичайните намесващи се (органи).
Росица Станиславова:
Мислех да запиша сина си в една от детските градини в нашия район, краен столичен квартал. Имаше даже места. Но моя позната, която работеше там преди да отиде в по-добро заведение, ми разказа, че възпитателките побеснявали, когато някой родител остави детето си след 16 или 16.30 и трябва да стоят на работа заради него. Иначе работното време е до 18, но те искали да си тръгват по-рано. И затова в студените месеци оставяли прозорците отворени след 16 часа, за да настинат децата на закъснелите родители и да не идват поне известно време.
Яна Георгиева:
Дъщеря ми ходи в детска градина, която смятах за добра. Оказа се обаче, че държат децата затворени в стаята през цялата зима и дори през по-хладната част от пролетта, защото лелките ги мързи да ги обличат, извеждат, събличат и т.н.
Димитрина Асенова:
Връщаха дъщеря ми непрекъснато вкъщи, като казваха, че била болна. А нищо й нямаше, просто носът й по принцип протича за момент, когато влиза от студено на топло и обратното. Нямаше хрема или каквото и да било, сякаш просто искаха да се отърват от колкото могат повече деца, за да е по-спокойно. И други родители споделяха същото.
Ваня Димова:
Много се зарадвах, когато детето ми беше прието в най-хубавата детска градина в квартала – прясно ремонтирана, със слънчеви цветове, голяма площадка. Оказа се обаче, че ремонтът е бил некачествен, че помещенията са много влажни, че материалите са лоши, че стаите са направо опасни за децата, плесента вече се вижда, а дихателните болести са ежедневие дори в топлите месеци. Много се притеснявам за детето си, правя опити да го преместя, но засега няма места никъде.
Лидия Самуилова:
Възпитателките в нашата детска градина говорят на диалект, създават безобразна културна обстановка, от която се надявам детето ми да не се повлияе. Освен това там има и доста деца, които се държат зле, а родителите им не смятат това за проблем. Опитвам се да поправям последствията вкъщи, но не винаги се получава – понякога синът ми повтаря грозни или просто зле звучащи фрази, които няма къде другаде да е научил. Нямам избор обаче, вече е късно да търся друго заведение.
Лора Борисова:
Постоянно чувам ужасни истории за ясли и детски градини. Затова сме категорични, че ще изберем кооператив.
Сега, за да стане съвсем ясно колко много мразим детските градини и как се опитваме да ви набутаме да плащате между три и шест пъти повече за щастието да ходите на работа, ще ви обясним какво е кооператив с надеждата да ви хареса. Ама преди това все пак ще ви кажем, че от кооператива никой не печели – не е пирамида, в която едни родители взимат пари от други, за да ходят в Барбадос.
Венета Лимберова е зам.-председател на Асоциацията за родителски кооперативи:
Кооперативът прилича много на къща, направена за и ползвана от група деца (между 8 и 10). Обикновено децата се присъединяват в кооператив около 2-годишна възраст. В началото за децата кооперативът не е много по-различно място от площадката за игра, просто се случва редовно и полу- или целодневно.
Присъединяването на децата се случва различно, в зависимост от различните нужди на самите деца и техните родители. Затова имаме малчугани, които се адаптират напълно към кооператива за 3 дни; за други този период е 3 седмици, а за трети – 3 месеца. Различно е това, че можеш да ядеш домашно приготвена храна и сам да избираш количеството, което изяждаш. Така дете може да получи, ако иска, допълнително, а може и да откаже да яде определено ядене, ако не обича съставките или не му харесва как е приготвено. Малката структура на кооператива е достатъчно гъвкава, така че да осигури храна по вкусовете и предпочитанията на всички деца.
Децата избират дали и в какви занимания да се включват, както и дали и с какво да играят (с какви материали, сами или в група). По този начин от съвсем малки се забелязват техните силно изразени интереси – към логическо мислене, да кажем, ако прекарват много време при пъзелите; или към изкуство чрез рисуване. Могат да се проследят и различните етапи при децата, като от изцяло занимания с едни материали те преминават към работа с коренно различни.
Кооперативът дава огромно преимущество на играта. Различните кооперативи подхождат различно, но в повечето от тях се оставя доста време за свободна, недирижирана от възрастните игра, в която те имат възможност да изследват всякакви области от заобикалящия ги свят чрез игра с предмети; да изучават прийоми от социалния свят чрез общуването помежду си или с възрастните. Навън се излиза винаги, освен ако атмосферните условия са такива, че това е невъзможно или изключително неприятно за децата.
Като цяло малките се чувстват спокойни, боледуват изключително рядко (в сравнение с децата от детските градини), имат възможност да прекарват време заедно както с родителите си, така и с други възрастни, като по този начин изграждат и умения за общуване с възрастните.
Кооперативът дава възможност децата да виждат родителите им ангажирани с тяхното ежедневие, включително и с развитието и поддържането на мястото – родителите се събират, за да изчистят и измайсторят или закрепят нови приспособления за игра, почистват ежедневно мястото. С времето децата започват естествено да се включват в тези дейности и да формират своите предпочитания.
Венета Лимберова от асоциацията е и майка. На Делинна.
Не, не знаем къде детето ви ще е щастливо или поне здраво. Пожелаваме ви да уцелите мястото – независимо от това дали за него ще се грижат ясла, държавна или частна детска градина, родителски кооператив, почасов детски клуб, баба/дядо, братовчедка, вуйчо или съседка-фенка на „Съдби на кръстопът“.
