6 юни (събота) – 22:00ч.
Третият албум на солунската garage punk’n’roll четворка First You Dream After You Die (издание на мюнхенския DIY-лейбъл True Trash Records) е факт вече цяло полугодие. Някои успяха да чуят голяма част от парчетата непосредствено преди Нова година, когато Voodoo Healers профучаха през Кюстендил, Дупница и София, ама представянето пред по-широка публика е този уикенд. Вчера свириха на площада в Кюстендил, а в София са тази вечер – в малката зала на *Mixtape 5* (събота, 6 юни, с отваряне на вратите в 21:00ч., начало в 22.00ч. и афтърпарти на бара на „Кристал“ от Longevilo (Go Citizen!) в рамките на Alarma Punk Jazz №13.
Албумът First You Dream After You Die съдържа 12 парчета, които действат като ударна доза енфие и се забиват директно в мозъка – от откриващото инструментално The Last Night, през двата „хита“ Get Away Car (обърнете внимание и на клипа към него, дело на Ян Заревски) и химново звучащото Punk Rock Rebel Song, по-меланхоличните (доколкото това е възможно при Voodoo Healers) Highway Love и Big City Heartbreak Blues, до многозначителното Never Late To Say Goodbye, след което просто няма как да не ги извикаме на два-три биса. Почекът на Крис Пентелас и момчетата му е съвсем разпознаваем – запомящи се стържещи китарни рифове, дървеняшки отнасящ прав ритъм и характерни „настигащи“ вокали… На пръв поглед нищо, което да не познаваме от предишните два албума на бандата – Living In Dogville (2006) и Dawn Of A Day (2011), издания на собствения им лейбъл Juiccy Pussy Records – но и крачка напред, защото (по думите на самия Крис) за една рокенрол банда е важно да се състои от едни и същи музиканти, които не се разпиляват в свирене в няколко групи, а са отдадени изцяло на своятата си банда, какъвто е и настоящият състав на лечителите.
Но нека дадем думата на Бързия Крис, който в типичния си премерено скептичен стил ще ни осветли за някои работи около албума и не само…
Албумът е резултат от тригодишна работа – имам предвид и писането на песните, и подготовката му като албум. От около три години сме в непроменен състав, а в една група това, според мен, е много важно. Защото по този начин можеш да доразвиваш идеите си с хората от групата с течение на времето и да се движите напред. За този албум имах конкретна идея какво трябва да представлява, но най-важното при него е, че не е просто сбирка от песни, а те кара наистина да следваш историята от парче на парче… Не е от албумите, които, като чуеш една песен от тях, можеш и да не слушаш другите. За мен този начин на работа е много важен – и той започва още от заглавието на албума и преминава през артуърка на обложката, песните и текстовете им – всичко е свързано с останалото. Мисля, че този начин на работа е стъпка напред за групата и смятам, че ако продължаваме в тази посока, след две-три години ще имаме и следващ добър албум.
Punk Rock Rebel Song – тази песен е една от най-набиващите се на уши песни в новия албум: какво са за теб пънкът и рокенролът и къде е границата между тях, ако трябва да има такава?
Идеята на пънка, ако я погледнем от този ъгъл, си е основната идея и на рокенрола. Рокенролът е бунтовна музика, идва, за да промени нещата… Тази музика се е появила, за да промени света, направила го е… и после идва пънкът, за да внесе малко свежест, но като цяло тук си е заложена същата идея – триминутни песни с ясно послание и без много-много скрити значения в текстовете. Когато имаш история, която да дадеш на хората, ти им я даваш – с добър припев, който да си тананикат… И вкарването на малко повече дисторжън на китарата не променя основните положения. Това си е същият рокенрол, само че по начина, по който ние го разбираме.
Каква е основната разлика между музиката ви днес и музиката ви преди 10 години, или дори още по-широко да го погледнем , между Солун днес и Солун преди 10 години?
Преди 10 години, или дори още малко по-назад – през 90-те, беше най-лошият период за рокенрола в Гърция, според мен. В последно време е по-добре, но пък и ние доста пътуваме и всичките тези турнета ни дават енергия, която после, като се върнем, влагаме в работата по следващите песни. Намерили сме добрия баланс между стабилност и движение.
В България идвате често, създали сте вече своя си публика тук, и то в няколко града, ето – и български басист си имате. Обаче няма да те питам кое ти харесва най-много тук – ще те питам кое не ти харесва…
Получаваме много добър фийдбек от публиката и неведнъж сме си изкарвали добре, но искам да отбележа нещо важно: така и не срещнахме в България нито една банда, която да е в нашата насока – пънк-рокенрол. Имате хардкор, метъл и т.н., както и някои групи, които се опират на класическото рокендрол звучене, но пънк-рокенрол, не. Не знам, все още се надявам, че в близкото бъдеще ще срещна и такава българска група.
А, това е тема за безкрайни разговори… България и рокенролът като разминали се във времето и пространството реалности…
Виж, да, в Гърция имаме сцена, защото сме имали възможността да я имаме и през 60-те, а в България това е било много трудно през 60-те, дори дадени музиканти да са имали добри идеи или способности да я развият. Но и при нас не е толкова добро положението днес. Много нови групи сякаш се опитват да пренесат директно звученето от 60-те или 70-те в своята музика и така го правят мейнстрийм, отдалечавайки се от гаражния рокенрол, което не е добре.
Къде се чувствате най-добре на сцената?
Няма разлика, наистина. Е, както че ли в средни и малки пространства. Разбира се, и на големи сцени, където всичко е подсигурено като звук. Но имаме достатъчно опит и сме достатъчно тренирани, за да пригодим звука си и за много малки пространства, които отговарят и на духа на музиката… Иначе, много обичаме да свирим в Сърбия, сцената там като че ли най-добре ни приляга, макар че не е толкова добре, както преди три години. Някои градове в Германия също много добре ни пасват. Но винаги сме готови да вкусим и нови места.
(Интервюто, както и концертът довечера, е съвместна продукция на Alarma Punk Jazz & Go Citizen!)
