Британската група Gentle Giant заема особено място в историята на музиката. През периода 1970-1980 година тя издава 12 върхови албума, в които вплитат елементи както от класическата и рок музиката, така и от блуса, соула и джаза, от фолклора и епохата на Ренесанса и авангарда. Музикантите са изключително надарени: всеки от тях перфектно владее по няколко инструмента, всички те пеят и понякога изпълняват на концерт отделни фрагменти “а капела” на пет гласа. Това е една от прогресив-рок групите, за които е обичайно използването на елементи от класическата музика като контрапункта, модалната импровизация и фугата.
В текстовете на Gentle Giant намират място широк кръг теми, вдъхновени както от личните им преживявания, така и от философията и творбите на автори като François Rabelais и R. D. Laing. Така през 1972 година те са силно впечатлени от телевизионния сериал „The Glass House“ („Оранжерията“), създаден по сценарий на Truman Capote, всъщност адаптация на романа му „In Cold Blood“ („Хладнокръвно“). Във филма на режисьора Tom Gries се разказва за потресаващите условия в затвор с максимални мерки за сигурност.
През следващата 1973 година Gentle Giant избират за мото на своя пети студиен албум думите „който живее в оранжерия, не бива да хвърля камъни“ и ни правят съпричастни към мислите и чувствата на осъден, въобще към оцеляването в обществото в условията на ограничения от всякакво естество, към тъмните страни на човешката психика. Обикновено си мислим за хората в оранжериите все едно ги гледаме на екран, но можем да си представим и друга гледна точка: какво би се случило, ако стъклата са огледала и затвореният може да реагира единствено на самия себе си?
В музикално отношение албумът “In a glass house“ („В оранжерия“) е белязан от напускането на най-големия от братята Shulman – Phil – и липсата на неговите партии на саксофон, което обаче прави композициите им по-разнообразни, стегнати и цялостни. При цялата сложност на музикалната структура, Gentle Giant успяват тук да намерят запомнящи се мелодии и да пресъздадат образи, които иначе с думи не могат да се опишат.
Derek Shulman споделя в интервю:
„В наши дни често се връщам назад и си мисля за опита, който придобихме. Тогава правехме нещата по различни начини. Сега си мисля, че някои от текстовете са наистина добри, а трябва да знаете, че тогава бяхме по на 20 и нещо години. Направихме адски много репетиции и стана истинско събитие – ние самите да си харесаме албума, което рядко ни се случваше преди. После организирахме „GLASS HOUSE“ турне, за което изградихме стена с прожектори. Те представяха различни изображения, а това ни струваше колосалните за нас тогава 30 хиляди паунда. Всички възможни мултимедийни техники бяха използвани по време на представленията, те бяха на доста високо ниво и стана истински добро шоу. Получи се нещо като мюзикъл от West End в Лондон, който привлече вниманието на публиката, и тя откровено се забавляваше на спектаклите.“
