Станислав Трифонов, подобно на много други „хвърчащи хора“, е обикновен човек, който прави необикновени неща. Наричат го Nasimo. Той е художник и е едно от големите имена в уличното изкуство у нас.
Поводът за втората ни среща, повече от година след като нарисува Дядо Добри на фасадата на блок в ж.к. „Хаджи Димитър“, е новият му проект – този път в съседния квартал „Сухата река“ – посветен на поета, сценариста, драматурга и преводача Валери Петров.
Хващам го в работен вид, целият е в бои и някак отрезвяващо усмихнат. Като го видиш, си казваш, че нищо ти няма и всичко е наред. Искаш и ти да се усмихваш. И го правиш неизбежно. Сядаме на два стола пред блока с разни материали върху и около тях, за да ми разкаже как се е случило това чудо пред нас.
За блок 11 в ж.к. „Сухата река“ и хвърчащите хора
След дълго обмисляне идеята за рисунката на фасадата на блок 11 в „Сухата река“ е вече изчистена. Тогава Ясен Гешев oт Urban Creatures му показва стихотворението на Валери Петров „Хвърчащите хора“. Оказва се, че текстът се вписва съвършено в концепцията, сякаш с изображението са едно цяло по подразбиране. И нещата се нареждат от само себе си.
Първоначално искал да нарисува семейство. Всички в черно-бяло, с безжизнени физиономии и клетки с птици в ръце – техните затворени души. Само на детето клетката е отворена, а птичката – свободна и все още цветна.
„Идеята е, че се грижим за материалното си тяло, но нищо не правим за истинското си аз, за себе си, за душата си.“
Този план обаче се оказва много сложен за изпълнение. След това му хрумва да направи нещо, което да насочва мисълта към даването.
„Защото навсякъде ни учат как да вземаме, в училище ни учат как да станем егоцентрици, работници, да мислим само за себе си, за повече пари, сметки, това-онова, робот как да станеш. Но ние тука показваме едно момиче, което досега е вземало, но сега, в момента, иска да почне да дава. И на кого да даде? Първо душата се опитва да удовлетвори свръхдушата. Опитва се да даде едно цвете на бога в благодарност към него. Птичката всъщност е свръхдушата, която живее в сърцето на всеки. Неслучайно съществува изразът „едно пиленце дойде и ми каза“. Ето това е пилецето.“
Точно това послание е и връзка с „хвърчащите хора“ на Валери Петров. Питам Nasimo кои са те, да ми даде пример. И той посочва именно тези, които са се освободили от веригите на материалната природа. Егоизмът според него няма нищо общо със свободата. Той е само опит да избягаш от действителността. Истински свободен според Станислав е този, който служи на останалите, без да очаква нищо. Просто като част от цялото.
За обществената роля на артиста и добрите примери
Но тъй като живеем в свят, в който дори и Криско твори, решавам да го попитам каква е ролята на артиста. Трябва ли да възпитава с това, което прави. Нужно ли е изкуството да е ангажирано социално, да показва добри примери, или не?
„Ако искаш – вкарваш послания. Ако искаш просто да си рисуваш хубави картинки, отиваш на Слънчев бряг, рисуваш портретите и взимаш парите. Зависи от това какъв е мотивът. Защото моят мотив е да възпитавам себе си. И ако мога това, което аз съм разбрал, това, което аз съм научил, да го споделя.
В това се изразява любовта. Ако обичаш някого, ти се опитваш да споделяш с него. Аз съм преминал през някакви неща и съм видял и едната страна, и другата страна, и съм си направил някакви изводи. И смятам, че това, което мен ме е направило по-добър, е хубаво да го споделя с другите. И другите да опитат от тоя нектар.“
Чудя се защо се сещаме за добрите примери, когато си отидат. Nasimo си го обяснява с това, че хората са станали твърде егоцентрични и себични и мислят само за себе си. Ако има някой, който е по-добър от нас, ние не искаме той да изпъква, защото тогава ниеняма да можем да блеснем. Станислав включва и себе си в кюпа. Забелязал е, че когато някой направи нещо добре, доста хора се опитват да го спъват, защото тяхната позиция е застрашена.
„Валери Петров говори за хвърчащите хора, защото те съществуват, но ние не им обръщаме внимание.“
За изборите и промяната
Nasimo е човек с позиция. Питам го дали гласува. Казва, че за престъпници не гласува. И все пак вярва, че може да има и свестни политици. Те обаче трябва да се докажат с дела, а не с думи.
„Ако се появи някой, който знае наистина как стоят нещата, когато сравня действията му с описаните дейности на тези, които трябва да управляват, в свещените писания, ако те съответстват, тогава бих гласувал за него.“
И все пак всичко тръгва отвътре навън. Като човек, който вярва, че той самият трябва да реализира промяната. Nasimo се старае да живее в рамките на „straight edge“ културата. Споделя как доста млади около него започват да търсят алтернатива. Сформират се общества, в които хората се опитват да водят колкото е възможно по-чист живот.
„Тогава имаш още повече пауър, енергия, вдъхновение, всичко. Но трябва да го опиташ, за да разбереш. Ако не го опиташ, няма как да разбереш.“
За външната оценка и вътрешната удовлетвореност
Относно това, което прави, и конкретно рисунката с момичето, цветето и птицата на фасадата на блок 11 в ж.к. „Сухата река“, Nasimo среща всякакви реакции. Разбира се, има хора, които не забелязват нищо друго, освен че някой е направил временна мръсотия около сградата. Все пак като че ли повече са тези, които се спират и коментират положително, радват се, че вече и в техния квартал се случва нещо. Но в крайна сметка:
„Не можеш да удовлетвориш всички, нали знаеш? И не трябва и да се опитваш да удовлетворяваш всички, защото така ти ще си разочарован, защото няма да можеш да го направиш.“
Nasimo е приятен събеседник. Хубаво е да го слушаш. Майка му често се шегува с него, че много философства. А той е убеден, че абсолютните неща по принцип не се менят и добре забравеното старо знание трябва да се представя по нов, адекватен на времето, но преди всичко приятелски начин.
Никога не е предполагал, че ще прави това, което прави и невинаги графитите му са се приемали с особен възторг. Като по-малък се е възхищавал на големите реклами, нарисувани по сградите и се е чудил как така е възможно. Сега пък ние се чудим. А отговорът е ясен и се крие в едно скромно пожелание, което отправя с нехарактерната за художник словоохотливост – всеки да се опитва да открие съкровището, което със сигурност носи в себе си.
