В колективното съзнание битуват митове как джазът е всичко, което класиката не е. Нищо, че сериозни изследователи редом с африканските корени на джаза доказват и европейски, макар и опосредствани. Каквито няма как да бъдат пропуснати в повечето родени в Южна Америка стилове, завладяли света през последното столетие. Връщаме се в зората на джаза, когато рагтайм още не е станал заглавие на роман, чийто автор ще се роди доста след като Унгарската рапсодия на Лист става „Hungarian Rag“ (1913), а Прелюд на Рахманинов, съответно „Russian Rag“ (1919). Междувременно се появява и рагтайм „Нощен кошмар” (1916) с цитати на Шопен, Лист и „Хумореската” на Дворжак. Дворжак, който ръководи в Щатите три години Националната Консерватория и по същото време пише донеслата му световна слава симфония „Из новия свят” е повече от пророк. Предсказва зараждането на стил, който ще се базира на афроамериканското наследство и ще доминира не само Америка. Навлича си неприязънта на белите си колеги (асистентът му е негър). Твърди, че интродукцията на симфонията му е директно взаимствана от спиричуали. И нищо чудно, когато няколко години след смъртта му негов студент пише текст към ларгото от втората част и така се появява „Goin’ Home“, свирено от джазмени, като Арт Тейтъм (който прави и пиано-прочит на „Хумореската”), а и двама американски президенти са изпратени от този свят с него.
Както сте се досетили, в началото на тази поредица ще става дума за европейски класически произведения, послужили за създаването на джаз-творби в годините преди това да стане нещо тривиално. Тоест в първия половин век от съществуването на джаза. Интерпретациите и импровизациите по тях са за следващите епизоди. Едни от най-интересните заслуги в творческо отношение са на родения в Кардиф Алек Темпелтън. Сляп по рождение, той е надарен с абсолютен слух, който в много случаи е проклятие, но не и при него. Още на 12 вече звучи по ВВС, когато се установява в САЩ вече е написал парчета по Бах и Моцарт „както те биха го направили, ако бяха живи” (dixit). Неговите „Bach Goes To Town“ и „Mozart Matriculate“ стават неотменна част от репертоара на Бени Гудман. Гудман и биг-бендът му дават отлично оркестрово изражение на Вебер и Бизе, но за тях и за солата в тях – в другата част на мини-поредицата.
Сега е ред на мултиинструменталиста Джон Кърби (туба, контрабас). След горния клип по „Лешникотрошачката“ идват неговите рифове по Бетовен. Тубистката на берлинската филхармония Сара Уилис, за чийто Моцарт в мамбо стил тук сме говорили, в 250-годишнината на Бетовен тръгва по пътя на тези рифове, като в интервюта с членове на „Скорпиънс” и с Йън Андерсън от „Джетро Тау” стига до извода, че рифовете на Бетовен са прототип на рока в най-силните му измерения. Е, Кърби е някъде по средата. Не че от бенда на Джими Лънсфорд до контрабаса на Дитер Илг джазмените са били безразлични към Лудвиг ван, но сега говорим само за претворения, а не за интерпретации.
Финалът е с Лист, с когото започнахме. И не за друго, а защото една от най-известните рапсодии на Дюк Елингтън – „Ebony Rhapsody” (1936) е базирана на неговата „Унгарска рапсодия N2”.
