Когато джазът заобича класиката, част 2

11/02/2021

Колкото и странно да звучи, джаз-интерпретациите на класически произведения се разполагат във времето, след пресъздаването на подобни творби в нови пиеси, които представихме в първата част на мини-поредицата ни. Обяснението би могло да бъде в достатъчността, която всички правещи джаз имат откъм собствен репертоар. Но с налагането на големите формации, идва времето на не толкова самоуките, колкото на бунтарите с добра класическа школовка. Бени Гудман е един от най-значимите и успоредно с ролята си на бендлидер тази на аранжор е не по-маловажна. В края на 30-те, когато Равел все още не е смятан за класик, а за композитор на съвременна музика, Бени Гудман прави изненадваща две и половина минутна версия на „Болерото” – есенцията на поръчковия“ Равел, но в развихрена кларинетна импровизация. В същата 1939, Гудман завладява дансингите с поднесената с вкус „Покана за танц” на Вебер. Свободата и спонтанността му две години по-късно запазват духа, но преобразуват цигулковата същност на „Капричио №24” на Паганини.

 

 

Томи Дорси с неговия оркестър налага сходна линия още в 1937 с творби на МенделсонРимски-Корсаков и Рубинщайн. В 40-те Глен Милър се обръща към оперния репертоар (Верди), а Чарли Барнет – към Офенбах („Баркаролата” от „Хофманови разкази”). Лес Браун и Пат Флауърс джазират валсовете на Щраус („На хубавия син Дунав”). Под пръстите на Ерол Гарнър изчезва цялата тъга на „Паваната за мъртвата принцеса“ на Равел. Какво се случва по същото време в Европа? Франция е мястото, краят на 30-те – времето, няма съмнение и за протагонистите – Квинтета на „Hot Club de France“. Дали ще е Бах или Григ, не е толкова важно. Джанго Ренар (Райнхард) се чувства еднакво удобно и в „Норвежките танци” на Григ, и в първата част от Концерта в ре минор на Бах. Да, но за Грапели и втория цигулар, явно има проблем и когато по време на записа, продуцентът Жак Делоне им скрива партитурите, те трябва да се задоволят с импровизации върху основната линия, държана от Джанго. Дотолкова им харесва тази интерпретация, че на следващия ден решават да запишат и нова импровизация, като втора страна на шеллаковата малка плоча. Дори известният с консерватизма си джаз-критик Юг Панасие, превъзнася този връх на джаз-мануш. След години Грапели оспорва това мнение и казва, че класиката трябва да бъде оставена на мира и дискариите върху Бетовен са за затвора. Което не му пречи с класическия Йехуди Менухин да спретнат записи на джаз-стандарти и Гершуин, ухаещи на скара а ла стария ресторант „Будапеща” (по тонмайстор Боби Ковачев). Но това вече е тема на отделен разговор.

 

 

40-те свършват, с тях и големите оркестри, идва ерата на бибопа, от който пръв тръгва да се измъква един от основателите му и за целта му помага друг още жив класик (поне в родината си). Но историята на „Аранхуес” вече сме я разказвали тук, както и тези на свързаните с вечна любов към класиката джазмени от ранга на Кийт Джарет, Чик Кърия  и Боби Макферин.

 

от

публикувано на: 11/02/2021

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: