„Няма ясни граници между истинско и измислено и правилно и грешно. Нищо не може да бъде определено категорично за правилно или грешно.“ Тези простички думи на Харолд Пинтър всъщност ни показват колко сложно нещо е светът. Границите наистина са нещо твърде условно, а всеки човек има своята истина и гледна точка за това какво е истинско или измислено. Къде тогава е истината? Тя само една ли е всъщност? Къде сме ние? Движим ли се изобщо или тъпчем на едно място? Харолд Пинтър отказва да ни даде отговор. Може би, защото няма еднозначен такъв.
През последните години името на Пинтър става все по-разпознаваемо в България. Той е един от най-значимите британски драматурзи от втората половина на XX в., чиито пиеси и до днес не спират да вълнуват публиката. Негови текстове започват да се поставят у нас едва през 90-те години на миналия век, като и до днес се появяват различни интерпретации по Пинтър – „Любовникът“ /реж. Деян Донков/ в Народен театър „Иван Вазов“, „На скорост“ /реж. Тея Сугарева/ в Театър „Азарян“ и др. Самият британски драматург посещава България през 1995 г., за да приеме титлата „Почетен доктор“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Точно десет години по-късно, през 2005 г., той получава и Нобелова награда за литература. Текстовете му често са изпълнени не с думи, а с мълчание, което прави спектаклите му различни и вълнуващи.
Една от последните постановки у нас по Харолд Пинтър е „Завръщане у дома“ в Малък градски театър „Зад канала“. Премиерата беше в началото на октомври, но спектакълът вече е на път да стане Културно събитие на 2020 г. С нея театърът отбелязва своята 30-годишнина, но е важно да напомним, че това не е първата интерпретация на „Завръщане у дома“. През 1991 г. Стоян Камберов за първи път поставя тази пиеса на сцената на Малък градски театър „Зад канала“. Когато идва в България, Пинтър гледа постановката и остава впечатлен от играта на Руси Чанев, който тогава е в ролята на Лени.
Режисьор на новия спектакъл е не по-малко талантливият Явор Гърдев, който събира едни от най-добрите ни актьори на една сцена – Владимир Пенев в ролята на стареца Макс, Емил Котев в ролята на неговия брат Сам, Пенко Господинов, Деян Донков и Мак Маринов в ролята на синовете на Макс – Теди, Лени и Джои. Единственото женско присъствие е това на Каталин Старейшинска в ролята на Рут – съпругата на Теди, за която никой не подозира.
Типично в стила на Харолд Пинтър действието се развива в малкото пространство на семейната къща, а цветовете рядко излизат извън черното и бялото. Героите са поставени в съвсем обикновени ежедневни ситуации, но това сякаш още повече засилва усещането за абсурдност и отчаяние, защото всичко се разпада – от предметите до човешката психика. Джои е бавноразвиващ се боксьор, а към стаята на Лени не води нормална врата, а по-скоро вратичка като за шкаф. Макс е облечен в огромни ританки и често губи връзката на това, за което се говори. Езикът е уличен, а диалозите между героите всъщност са непрестанно крещене, обиди, намеци за изневери и насилие. Големите паузи между думите нажежават още повече обстановката. Всеки някого подозира и живее в своя собствен налудничав свят.
Смут в това напрегнато, но някак познато ежедневие внася завръщането на големия син Теди от Америка, който се появява ненадейно заедно със съпругата си Рут. Обидите не секват, а напротив – крясъците и абсурдите се засилват. Напрежението се сгъстява, когато Теди показва тялото си, което е цялото в белези. Спорен остава въпросът за кого всъщност се отнася завръщането? Теди остава няколко дни, но после решава да си тръгне, докато Рут избира да остане, за да задоволява потребностите на останалите мъже в къщата. Единствената жена в пиесата се превръща във вещ за размяна и продан, но изборът е изцяло неин.
Ако в края на спектакъла очакваме отговор на въпроса как се стига дотук и как ще приключи всичко, ще останем разочаровани. Постановката не ни дава отговор, а ни оставя сами да открием своята истина. Както правдата, така и лудостта е нещо твърде лично, за да бъде ограничено до един възможен финал и един възможен отговор. Харолд Пинтър задава само въпросите, а на нас оставя трудната задача да открием решенията. Може би и затова текстовете му звучат актуално и днес – всеки живее в собствен свят, в който границите са имагинерни, а понятията твърде условни. „Завръщане у дома“ едновременно ни стряска и напряга, но и ни показва колко илюзорно може да е всичко, а от нас зависи как ще живеем.
