Шведският китарист е добре познат на слушателите ни и публиката на „Джаzz+ фестивал“ в най-различни формации като лидер и сайдмен. След дуетния албум със сина му го откриваме с част от триото на друг любимец, без време отишлия си Йосбьорн Свенсон. Става дума за барабаниста Магнус Йострьом, понастоящем член на „Римден“, където Буге Веселтофт „заема мястото“ на Йосбьорн. Третият виновник, басистът Ларс Даниелсон, пък ни е познат от работата си със звезди от Трилок Гурту та до Сесили Норби. Обикновено подобни музиканти се събират с лични творчески заявки, споделяни помежду им. Но случаят е друг – колективното дело е съсредоточено върху друг жив гений, Сър Пол Маккартни и заглавия, които свири от времената на „Стар клъб“ в Хамбург, та до ден днешен.
Заглавието на албума е по пиеса, която доста хора погрешно приписват на „Бийтълс“, които са само поредните, които я кавърират по такъв начин, че никой не помни оригиналното бродуейско звучене на Боби Скот. Малцина вярват на очите си като слушат английска версия на най-големия испаноезичен хит на всички времена и текстът под плейъра на „Дуенде“ сочи за изпълнители самите „Бийтълс“. Затова и двете композиции са в подборката на Улф, който след посветените на Кийт Джарет и Йосбьорн Свенсон свои проекти се обръща към песните, с които, както повечето от нашето поколение, е отраснал. Но триото има и друго предимство – издателят им Зиги Лох, връстник на Ленън и Маккартни е бил на техни концерти в Хамбург и в Ливърпул и помни пеенето на Пол, което е възпламенявало публиката. Затова идеята му е заглавието на албума да е с парчето, което Пол припознава като свое – „Taste of Honey“. Както и да включи по-малко познати песни от периода на „Уингс“, въпреки че трудно бих определил „Jet” така. Както и да е, парчетата са разнообразни и във времевите, и в художествените си измерения.
Работата на музикантите е перфектна, каквито без съмнение са оригиналните композиции. Улф, Ларс и Магнус не се стремят да правят поредната интерпретация, трибют или каквото решите. Джазът им носи колкото индивидуалната им стилистика, толкова и неочаквания им бленд. Отвсякъде заслужават определението „супертрио“. Челото в интрото на „Blackbird“ без преувеличение е уникално. В първото и третото соло контрабасът звучи почти китарно. Улф се появява за мигове в бриджа и финала, сменяйки регистъра и пренасяйки ни в познатите си селения. Убеден съм, ако Джон бе жив, нямаше да има нищо против да посвири с Улф (Маккартни все още има тази възможност, да не излезе после, че не съм му казал).
Китарните импровизации правят неузнаваеми началата на „You Never Give Me Your Money“ и „And I Love Her“ (и в двата случая, горе-долу до 30“). Чувството за мярка никога не е напускало Улф, но сладостта от този му албум е неописуема – балансирана, с леки носталгични, но в никакъв случай не и сиропирани нотки („She’s Leaving Home“). Изненадата не ни напуска до самия край – донякъде преекспонираната в трагичността си „Eleanor Rigby“ е освежена от Вакениус по начин, който ни кара да тръпнем в очакване на вокала на Юн Сун На („Фрево“). А рифче от „Sound of Silence” неусетно се промъква и към кодата на „Bésame Mucho“. Полифлорен мед, отвсякъде.
