Ако напишете mermaid в търсачката гугъл и потърсите секцията с често задавани по отношение на русалките въпроси, ще попаднете на следните четири, които може би ще ви разтревожат: „Къде можем да намерим русалки?“, „Как русалката се сдобива с бебе?“, „Какво точно е русалка?“ и един теологичен въпрос: „Кой е богът на русалките?“. Ние няма да отговаряме на тези въпроси, но ще видим как един музей им е отговорил преди няколко години.
На първо място, русалки можем да намерим в литературата. Първата от тях изглежда е Малката русалка на Андерсен, но ще сбъркаме ако останем само и единствено при нея. Из необятното поле на човешкото въображение има и доста други русалки, така че нека ги потърсим, без да търсим отговор на въпроса за бебето, той естествено ще се разреши в изложението. Въпросът обаче „Какво точно е русалка?“ си струва размислите. Изглежда русалката е това, което се мисли за нея в съответната епоха. И ако за древните гърци, да речем, русалката е сирена, която с песните си подмамва моряците и техните кораби, то за Андерсен русалката е мълчалива като риба и пагубно влюбена, но в тотална невъзможност да изрази любовта си. Тази романтична представа, първо за русалката и после за любовта, е типична за средата на XIX в., когато Андерсен пише някои от най-хубавите си и популярни и до днес приказки. Именно тази за русалката добива световна известност благодарение на многобройните филмови, телевизионни, театрални и танцови постановки. Преди това обаче, съвсем в началото на XX в., статуята на русалката, която се превръща в жена, става символ на Копенхаген.
Разбира се, този символ съвсем не изчерпва русалките и тяхната поява в приказки и легенди тук и там, от Корнуол (с легендата за русалката от Зенон), през Франция и Нидерландия (легендата за Мелузина и Зигфрид), та до Полша (снимката в началото на текста е от улица Инженерска във Варшава). Можем всъщност да прескочим и още на Запад, в Ирландия и в Нова Англия, щата Масачузетс. Първо чрез киното с филма „Ондин“ от 2009 г., който всъщност не говори толкова за русалките, колкото за сблъсъка на културите и какво всъщност мислят на Запад за момичетата от Източна Европа. На повърхността филмът е романтична история par excellence, но отдолу прозират белите конци, които удържат романтиката, както и склонността на човешкото същество да фикционализира всичко непознато му. Много по-интересно е да отидем в Масачузетс, този път литературно, с разказа на Хауърд Лъвкрафт „Сянка над Инсмут“.
Защото в Инсмут всъщност живеят русалки (или хора-амфибии, за да не насилваме все пак границите между понятията), както едно време са живели атлантите (тези, които Библията нарича Елохими, а пък градските интернет легенди от своя страна свръхинтерпретират и Библията, и Платон). Атлантида в крайна сметка е фикция – тя се споменава за пръв път не къде да е, а в два от платоновите диалози без да има данни който и да било друг древен автор да е коментирал нейното мистериозно изчезване или дори мистериозното ѝ съществуване. Инсмутските русалки остаряват по различен начин и са аутсайдери за останалия свят – във всички смисли на думата аутсайдер. По подобен начин и Ондин от ирландския филм е аутсайдер за света на рибаря, който я открива в мрежата си. Аутсайдер е и Малката русалка на Андерсен, защото не може да говори, следователно е изключена от езика, от въображението, от споделянето и разказването (за разлика от Шахразад, която е именно там).
Преди няколко години се налага символът на Копенхаген, статуята на русалката, да бъде преместена за пръв път в стогодишното си спокойно съществуване на крайбрежната алея Langelinie и да попътува малко, като част от датския павилион за Световното изложение в Шанхай. По този повод и защото пътуването на русалката се случва през април, Датският музей по естествена история решава да си направи първоаприлска шега, поставяйки за кратко на мястото на русалката скелет, чиято горна част е човешка, а долната му съответно – рибя опашка (от риба меч). Поставен в позата на русалката, скелетът остава на мястото ѝ за два часа, изумявайки туристите, които успяват да се снимат с него. Историята обаче не свършва тук. За потребителите на мрежата историята продължава и до днес, още повече че в музея е изложен скелет на русалката Haraldskaer, с надпис, че останките са открити от фермер при оранта на земята му и със сериозното изявление от страна на музея, че останките са от вида Hydronymphus pesci, за който се смята, че е изчезнал още в края на XVII в.
Както показва видеото в канала на Харвард, явно датската русалка не е първият случай на фалшива странност, с която отделен човек или цяла институция да си направи шега, или още по-лошо – да повярва. В крайна сметка русалката на Андерсен, както и русалката Haraldskaer, не могат да говорят, те ще се съгласят с всичко, което кажем и измислим за тях, независимо от това колко глупаво, смешно или откровено невярно е то. Затова са фикциите – защото са странни и често са неразличими от реалността. А сега – нека влезе русалката.
