Диего ел Сигала е сред фламенкосите, които правят вечна идеята за песните ida y vuelta (букв. – „отиване и връщане“), т.е. пренесени от Европа до Америките и върнати обратно на Стария континент. Най-акламираните му творби имат този характер – от дуетите му с Бебо Валдес “Lágrimas negras”, през тангото до салсата, за която говорихме при излизането на албума му “Indestructible”. Сега е ред на Мексико, където преди две десетилетия посрещат Сигала, по неговите думи „с отворени душа и сърце“. Болерос е тема, която тук често изпъква при някоя поредна нейна трактовка. Редовно звучат в стрийм „Дуенде“ както версии на Пако де Лусия, така и на Естрея Моренте, Висенте Амиго, Силвия Перес, Чано Домингес и Мартирио, ако се ограничаваме в света на фламенкото. Но и на Омара, Нат „Кинг“ Коул и джазмени от ранга на Дизи Гилеспи. Без да пропускаме мексиканките Чавела Варгас и Лила Даунс.
Ранчерас и мариачи са значително в по-малко количество като подборка при нас, но затова са от най-добрите, отново с Лила и Чавела. Сега и Сигала, наравно с болерос, насочва интереса си към тях. И не за да се надпява с брас-секции и да се прави отново на най-гласовития (не че не е сред най-най). След загубата на съпругата си, той се обръща към най-лиричните и изпълнени с любов текстове, които е слушал още от малък. Тогава те са изпълнявани от фламенко-кантаорас, за които преходите от мъката към радостта са като дишането. Най-трудното като че ли се оказва подборката на 12-те теми, в които да се ограничи и там наистина няма празно. Всяка антология на жанра в бъдеще със сигурност ще включи поне една от версиите на Сигала на вечните песни на Армандо Мансанеро, Чавела Варгас, Агустин Лара… Още в 2016 Сигала представя в Мексико своята изчистена версия на една от тамошните национални гордости, болерото, и то само в съпровод на пиано, а отделни композиции са присъствали в репертоара му още преди 15 години.
„С тази поезия се чувствам като риба във вода“ – споделя за албума си Сигала, като не пропуска да отбележи изненадата си от лекотата, с която се сработва с мариачите. Три по-големи мариачи-формации плюс триото на сина на основателя на „Лос Панчос“, които често звучат и тук. „Всеки път като слушам „Мариачи Варгас“ ми идва да зарева, толкова силна емоция излъчват. Затова нося всеки един от тях в сърцето си“ – признава за работата си с музикантите Сигала. Достатъчни са филигранните им цигулки на втори план в „Somos Novios“, за да си дадем сметка, че не преувеличава, както не му е неприсъщо в други случаи. Съвсем различно е усещането в „Se Me Olvido Otra Vez“, където и тематиката, но най-вече характерният му дрезгав глас е в по-голяма близост до работата му с Бебо Валдес („Se me olvidó que te olvidé“). Но ако има парче, което да изпъква с различния подход спрямо направилите го световноизвестно Нат „Кинг“ Коул, Перес Прадо, Джули Лондон, това е „Perfidia“, използвана и във филма „Касабланка“. Забавеният ритъм на фона на фламенко-китарното интро никак не ни карат да предусещаме чарангата, в която се разлива темата (да си спомним лемата на истинската ча-ча-ча: „чаранга – си, пачанга – но!“).
Привидно леко встрани звучи биг-бенд аранжимента на „Verdad Amarga“, която доста по-минималистично са ни изпълнявали и в София Хавиер Колина с Хосеми Кармона, както и Омара Портуондо. Разбира се, втората половина на парчето става отвсякъде танцувален сон, който направо разбива предхождащата го мейнстрийм звучност – и това ако не е Сигала!
Финалът не може да е друг освен най-популярната песен на испански – „Bésame mucho“. Гуагуанко, което преминава в румба – поредното превъплъщение след италианското на сина на Мусолини, през „Бийтълс“ („чачабум“), до тъгата на Петручани. Ако Сигала се доближава до някое от фамозните изпълнения, бих заложил на Чучо Валдес с „Иракере“, до които в известна степен ни води пианото на „оръженосеца“ (и аранжор) на Сигала, Хайме Калабуч. В тази си функция, то може да се приеме и за парчето – мост от предишните опуси на Сигала към това, което тепърва ни чака.
