„Има добри и лоши времена и може само да се надяваш да си в състезанието като бегач на дълги разстояния – и да не изгориш“
Холивуд е като състезателна писта. Не е овална, а права и много дълга. С препятствия. Не всички успяват да ги преминат и не всички успяват да стигнат до края. Или поне до отсечката, на която или с удовлетворение осъзнаваш, че състезанието приключва за теб, или някой го решава преждевременно вместо теб. Ако не успееш да направиш прехода на постоянно променящата се филмова индустрия, е по-вероятно да се случи второто. И Леонардо ди Каприо ни го показва нагледно в „Имало едно време…в Холивуд“.
Когато чуем името на Леонардо ди Каприо, със сигурност пред очите ни се появява понякога леко размазан образ. Този образ е такъв, защото Лео тича доста дълго по холивудската писта, прескочи много препятствия и премина през всеки преход. Преобразяваше се като хамелеон, но вътрешно. И никога наистина не смени кожата си. Ако се поровим в спомените си, и особено ако ние самите сме родени преди един друг символичен „преход“, образът ще е на тийнейджър, толкова сладък и милозлив на външен вид, но впечатляващ с играта си на малкия брат аутист в драмата „Защо тъгува Гилбърт Грейп“. Тази роля му печели първата номинация за „Оскар“ и обещаваща слава като следващия сладък актьор на Холивуд. Това моментно признание по холивудската писта обаче не е целта на Леонардо.
С това лице обаче преходът към нещо друго, освен ролите на чаровен и сладък младеж, е труден. А може би престоят му в зоната на образа на любимец на тийнейджърките е бил належащ. Не е бил препятствие, което да прескочи, а дълга отсечка, която го води до може би най-решаващата роля в кариерата му – в „Титаник“. Корабът обаче потъва и Джак заедно с него, а малко по малко с тях започва да се дави и славата на Леонардо. Сега вече е време за преход, за дълъг скок, с който или ще се приземи, падайки, или ще продължи да тича с нови сили към следващия филмов успех. За щастие се случи второто и всички бяхме свидетели на неговото израстване в сериозен мъж, който знае какво иска от Холивуд и как да го постигне.
И така, той все още тича. Дори не се задъхва, а е на първа линия. Взел е вече едно златно признание. На тази писта не се печелят медали, а статуетки. А сега почти докосна втората с участието си в историята за златните години на Холивуд и тяхното претапяне в една нова ера за филмовата индустрия. Истината е, че тази е може би най-емблематичната роля на Леонардо ди Каприо. Актьорът, който играе актьор. В криза. Със съмнения. И с демони.
Лентата ни води В Холивуд. 1969-а е – време на промяна за филмовата индустрия и актьорът Рик Далтън е неспособен да направи своя преход. Преходът от 50-те и 60-те години, в които без особено усилие поддържа сравнително добрата си кариера на главен актьор към новото време, в което той осъзнава, че по-скоро се е спънал в някое препятствие и се бори да се изправи. Леонардо е напълно покорен от образа на давещия се в алкохол и борещ се да запомни репликите си актьор, чието настояще е уестърн, в който му е предложено да играе второстепенната роля на злодей. Ди Каприо дотолкова разбира персонажа си, че дава препоръка на самия режисьор Куентин Тарантино как трябва да протече една от емблематичните сцени.
„Мисля, че трябва да се прецакам и да си забравя репликите“
Но, не. Тази идея не се харесва на Тарантино, но склонява да заснемат и такава версия, а след това най-вероятно ще я коригира.
Филмът ни отвежда на снимачната площадка на снимащия се уестърн. Сцената се развива, но в един момент персонажът на ди Каприо някак не на място и неочаквано се умълчава…
„Реплика!“ – извиква той към екипа зад камерата.
В момента, в който Леонардо започва да играе версията, която е предложил, Тарантино осъзнава за пореден път огромния му талант и не поставя под съмнение, че сцената трябва да бъде заснета точно по този начин.
Психическият срив на героя вече е напълно оправдан и следва невероятна импровизирана сцена, в която Леонардо представя абсолютно брилянтно емоционалното рухване на Рик, което е едновременно и крайно самосъжаление, и удивителна самомотивация. Въздействаща актьорска игра и удивителна сцена, която не би съществувала ако предишната не бе пренаписана заради ди Каприо.
Цялата емоционална арка, която Леонардо ди Каприо обрисува чрез всички свои персонажи през годините или са добавяли сили в неговото холивудско надбягване, или са му ги отнемали. Но ролята му на актьора от „Имало едно време…в Холивуд“ е може би наистина най-съществената му… Дали не получаваме препратка за това в самия филм, когато момиченцето, държано като заложник от Рик Далтън, след края на сцената се навежда над ухото му и прошепва:
