Едни от най-големите имена в актьорския свят крият и най-големите тайни зад лъскавия си живот. Не е задължително да са тайни, обвити в болка, но в повечето случаи са. Защото само в страданието се ражда истинското творчество. Не е задължително да са обвити в тъмнина, но в повечето случаи са. Защото само ако са били в мрака, могат да се радват на светлината. Било заслепяващата светлина от прожекторите или светлината от спасението, което са открили в актьорството. Точно това спасение е открила Анджелина Джоли в своята болезнена и дива младост, когато дивото ѝ сърце не ѝ е давало покой.
Анджелина Джоли безспорно е икона. Но се оказва, че иконата не е искала да бъде такава. Тя никога не е мечтаела да бъде актриса, никога не е копнеела за върха в актьорската кариера, никога не е търсила спасение там. Не, не го е търсила, но все пак го е открила. Би било логично известният ѝ баща, актьорът Джон Войт, да е причината Анджелина да се запали по актьорството, но не е. Изоставил семейството още докато Анджелина е на една годинка, той не е никакъв авторитет за нея – напротив. Вечерите, прекарани в гледане на филми с майка ѝ, която също е била актриса, е по-скоро първоначалният стимул на малката Анджелина. И така мечтата на майката, заменила кариерата, за да се грижи за децата си, се прехвърля върху дъщеря ѝ. Мечта, която детето превръща в своя.
Детството на Анджелина е развалина – разведени родители, постоянно местене, нови училища и един вечно неспокоен, вечно търсещ, неудовлетворен и самоубийствен дух. Опит за актьорски курсове, гадже на 14- годишна възраст и притеснителна обсесия по мрака. Толкова объркана, неосъзната и без идентичност се чувства тя в своите тийнейджърски години, че актьорството изведнъж остава на заден план и нова, по-мрачна мечта се заражда. Да стане погребален агент.
Това извежда вманиачеността ѝ по смъртта на едно друго ниво. Но и зад това мрачно и емоционално решение стои по-лична причина. След смъртта на дядо ѝ погребението не е извършено подобаващо и тя се чувства разстроена и иска да промени това усещане за другите, изгубили близък човек. Още тогава тя сякаш показва далечно зараждащо се чувство на хуманитарност. Някак странно и изкривено е то, но в основата си е чувството да помогнеш на страдащите да преодолеят загубата поне с достойно изпращане. Тази мрачна хуманитарност се изпарява бързо, защото дивото ѝ, търсещо съзнание, продължава да я измъчва, тя не може да намери мястото си никъде и отново се насочва към актьорството. За щастие на майка ѝ, която все повече иска да превърне дъщеря си в актриса.
Игра с ножове, анорексия, мазохизъм, садомазохизъм, депресия, наркотици, самонараняване, инсомния и самоубийствени мисли са емоционалните белези, които жигосват бурната младост на актрисата. Два самоубийствени депресивни епизода, а между тях една съдбовна вечер. Вечер в колата с майка ѝ, вечер, в която дивото ѝ сърце и неспокойното ѝ съзнание се чувстват в клетка и отново я тласкат към ръба на емоционална криза. Тогава майка ѝ отклонява курса им и води дъщеря си, за да изпише върху кожата ѝ думи, които да ѝ напомнят, че не трябва да се бори с тази своя дива същност, че трябва да я приеме. Автор на тези думи и инспиратор на двете жени в тази вечер да посетят студио за татуировки е американския писател и драматург Тенеси Уилямс. Иронично, тъй като самият той цял живот се бори с депресията и наркотичната зависимост.
„Молитва за дивите сърца, които са държани в клетка“
Думите, които Анджелина си татуира тази вечер в присъствието на майка си. Тогава тя е на 20. Пред нея са още много емоционални и душевни препятствия. Дали думите на Тенеси Уилямс ѝ помагат в „тъмните“ ѝ дни? Или е актьорството? Дали те ѝ помагат да откаже наемния убиец, който наема за собствената си смърт? Или е актьорството? Дали те ѝ помагат да преодолее зависимостта си към хероина и кокаина? Или е актьорството? Каквото и да е, тя успява да оцелее през тези наистина тежки времена, предшестващи нейния холивудски пробив. Тя самата понякога се учудва, че е жива. Понякога сигурно и не вярва. Понякога сигурно наистина отправя молитва за дивите сърца и благодари, защото, както казва тя, много други не са успели да оцелеят.
Роли, слава, касови филми, нова и разцъфваща връзка, хуманитарност и пътешествия пък са белезите на оцелялата, по-заземена Анджелина. Много пъти тя казва, че актьорството я е спасило в нейната младост; че то е отворило очите ѝ; че то ѝ е помогнало да открие себе си и да спре да се търси; че то ѝ е дало възможността да пътува, а с пътуванията да види света и да осъзнае, че е една щастливка. Да осъзнае, че нейното сърце всъщност не е затворено в клетка, че нейната личност не е затворена, че гласът ѝ не е затворен… Както се случва на много места по света. Пътувайки по тези места и виждайки хората, които са репресирани по един или друг начин, получава нов поглед над живота, успокоява търсещата си и неспокойна същност, получава помощта, от която се е нуждаела.
И докато витаят слухове за оттеглянето на Анджелина Джоли от актьорската професия, тя се завръща на големия екран отново… Като злата вещица в „Господарка на злото: 2“. Въпреки всичко през последните години, актрисата се бори за мястото си в сърцата на хората. Затова историята на Анджелина Джоли е важна – защото ни учи, миналото ѝ е важно, хуманитарната ѝ дейност е важна, прозренията ѝ са важни. Тя доказва, че дори да сме на ръба, а понякога и под него, дори да не вярваме, че някога ще се намерим или че ще излезем живи от душевната ни клетка или от поредната емоционална бездна, времето ще даде необходимото, за да се успокои вечно търсещият дух. И нека дивите сърца шепнат своята молитва, за да има спасение за тях. Не само по Коледа.
