Никога никой не е един-единствен, но винаги е. Ние като хора, които имат нужда от структура и предели, в които да разбираме определено нещо, имаме нужда от ред. Имаме нужда да подреждаме постижения, хора, върхове, падения, стилове и течения. Имаме нужда да приемаме и отричаме изкуството, за да си дадем оценка на самите нас. Да си казваме „аз съм такъв, защото харесвам това, а в него най-добър е той или тя, защото онези казаха така и аз им вярвам“. Класифицираме несъзнателно, за да имаме контур, независимо дали в него има нещо.
Естествено, че Насимо не е един-единствен. Той е един от хората обаче, които дадоха тласък на култура, която така или иначе щеше да навлезе в България. Това, което прави Насимо различен и важен, е, че той е един от малкото такива артисти в България, които порастват. Не на години, а на стил и на мироглед. Изкуството е еволюция. Само хора, които го правят, могат да го знаят и само те имат право да го отрекат. А при него пътят е видим и ясен. От драсканиците по панелките до драсканиците по панелките. Всичко е в съдържанието и в енергията, която влагаш. Насимо трансформира вандалщината, която също има своя чар, в нещо съзидателно, но без да променя формaта на изкуството. Същият таргет от хора, които биха го гонили по нощитѐ, сега го шерват в социалните мрежи. Трансформацията идва с труда и с житейския път, който извървяваме. Насимо е един от примерите как можеш да махнеш улицата от съзнанието си без да я напускаш, а това изобщо не е малко.
Срещнахме се с него преди няколко месеца на Капана Фест в Пловдив. Поговорихме си и от целия разговор излезе това:
