„Ако не знаеш имената на нещата“, казва Карл Линей в своята „Philosophia Botanica“, „то знанието за тях е изгубено“. Сентенция, която днес бихме перифразирали така: „Не е достатъчно да знаеш, че нещо съществува, трябва и да го опознаеш.“ Линей вероятно би се съгласил с нас, доколкото част от процеса на опознаването е и даването на име на нещата. Какво обаче, когато нещата са твърде много, а някои от тях и твърде различни едно от друго, или пък обратно – толкова еднакви, че единствената разлика е в нюанса на окраската на едно от венчелистчетата им, както се случва при някои растителни видове. Какво обаче, когато с бързи темпове от лицето на планетата изчезват растителни и животински видове, и докато за някои от вторите знаем, като например за носорозите, от които са останали по-малко от 80 животни на свобода в два от подвидовете им, за изчезването или понякога за откриването на нови растителни видове можем да разберем само от научни сборници по ботаника.
Изглежда, че живеем във време, в което ще започнем да наблюдаваме обратния процес – ще имаме имена за несъществуващи вече неща. Защото днес, докато аз пиша това, един от всеки осем растителни вида е застрашен от незабавно изчезване. Последното с уговорката, за която вече споменах по-горе – че на планетата ни има растителни видове, които така и не биват открити, които изчезват ненаименовани и неоплакани. Човекът, в крайна сметка, не може да каталогизира всичко. Другото също е вярно – човекът не може да унищожи всичко. Би могъл да се опита да спаси част от всичкото, а това би станало не с помощта на технологии, а с преподаването на любов към нещата, в нашия случай към растенията, които при все че са неподвижни и твърде различни форми на живот, при все че изглеждат безразлични към източниците си на живот – светлината и водата, всъщност са силно зависими от тях. А ние на свой ред сме силно зависими от растенията.
Ботаниката, ако се замислим, в миналото е била наука за търпеливи, ентусиазирани и склонни към предприемане на рискове учени. Нима е лесно да се открие нов растителен вид, особено когато той трябва да се търси на враждебен остров на хиляди километри от дома ни? Остров, за който имаме малко и на практика никога достатъчна информация. Днес обикновено това се случва теоретично в лабораторни условия, а когато трябва да открием растение на практика – кандидатстваме по проект за финансиране и отиваме там, където очакваме да го открием. Пътуваме със самолет, посрещат ни, откриваме растението, изпращат ни с проби, които изследваме отново в лаборатория, пишем статия, че сме открили нов вид растение. И ето – то носи нашето име. В този кратък преразказ на това, което вероятно се случва в света на учените-ботаници, някак естествено изпадат всички тези решителни разлики между различните видове – форма на листата, начин на захващане към стъблото, форма на венчелистчетата и чашелистчетата и прочее ботанически подробности и понякога дребни буквоядски разлики, които се оказват решаващи за раждането на новото растение, оттук насетне безразлично носещо новото си име. Новородено.
Една от продължаващите и днес борби, водеща се в света на ботаниците и света на големите градове, е борбата за зелени площи. Защото, няма как да бъде по-ясно и по-сигурно от сега – липсата или по-меко казано, наличието на твърде малко растения е пагубно за град с интензивно автомобилно движение. Какъвто, и това също е все по-сигурно, безспорно е София днес. Една значителна част от живота на повечето ѝ жители преминава в пътувания по пътните артерии на града, в задръстване, в преминаване през малка кокетна уличка, съхранила някак атмосферата отпреди 40-50 години, и напоследък – на опашки пред паркингите на множеството молове в града. Затова е цяло чудо, че буквално на метри от паметника Левски, съвсем в сърцето на града, пулсира един зелен остров, в чиито джунгли всеки начинаещ ботаник би могъл да потъне за часове, сричайки латинските наименования, следващи бинарната система на Линей.
Университетската ботаническа градина е създадена през 1892 г. от проф. Стефан Георгиев, първият български ботаник. Огромният дъб, Quercus robur L., засаден на откриването на градината, все още се извисява, а в сянката му са няколкото оранжерии, в които надникнахме и ние. В една от тях има предимно растения от семейството на Бегониите и растения от голямото семейство на Традесканциите, а в друга – кактуси и сукуленти. В трета има изобилие от орхидеи, целогинета, папрати, шефлери, насекомоядни растения, епипремнуми, спатифилуми, пеперомии, маранти и още много, някои от които срещаме всеки ден в дома на приятел, във фоайето на болница или в друга институция. В свързващите части между оранжериите виреят огромни агавета, алоета, монстери, еуфорбии, фикуси, кактуси и папрати. Във външните градини можем да срещнем дървесни видове като гинкото и хинапа, чиито плодове познаваме като фурми, както и маслини, цитрусови дръвчета, върби, бамбук, а в павилиона за аранжиране на букети ще ви продадат живи растения на буквално символични цени.
Нашата гледна точка към растителния свят в оранжериите и навън можете да видите в галерията. А ако имате възможност за почивка и да освежите погледа си, шмугнете се в градината, за да видите в умален вид една тропическа джунгла. Без опасностите, на които ботаниците са се подлагали. Така ще разберете какво можем да изгубим, но също и какво можем да спасим. Както и колко свързан е животът ни с тези зелени чудеса, с техните въздушни корени, протягащи се филизи и мълчаливо великолепие.
Снимки: Зорница Гъркова
