В средата на 60-те „Велвет Ъндърграунд“ пишат парчето „I’ll be your mirror”. Освен тема на този плейлист, то вдъхновява португалската художничка Жоана Вашконселуш за едноименната изложба в „Гугенхайм“. Тя е не по-малко впечатляваща (за разлика от самото парче) от сградата на музея, превърнал се в един от новите символи на Билбао.
Когато за пръв път попаднах там в средата на деветдесетте, инстинктивно си пожелах да се разкарам колкото се може по-бързо от този Перник-уж-на-океана. Хаосът, задръстванията и мръсният въздух надминаваха най-смелите постижения на кметицата ни тук и сега. Но Билбао, две десетилетия и нещо по-късно е едно от местата, където бих се преселил без да се замисля. Хармонията и красотата като че ли бликат от всяко кътче, от всяка идея, превърната в уютно място за прекарване на смислено време.
Визионерството явно е присъщо не само на световната фондация „Гугенхайм“, но и на местните власти. Те са избрали провокацията пред строгите кубични форми, които конкурентен японски архитект предлага за музейна сграда. Водното огледало, почти слято с реката и външните скулптурни композиции („Кучето“ и „Лалетата“ на Джеф Кунс, „Огнените шадравани“ на Ив Клайн, „Мъглата“ на Фуджико Накая или „Дървото на желанията за Билбао“ на Йоко Оно) правят мястото ефирно въпреки туловището с титанова обшивка, изчислено от архитекта Франк Гери със софтуер за аерокосмически нужди от деветдесетте.
В постоянната експозиция откриваме още няколко творби, където компютърните изчисления не само, че не дразнят, а може би напълно оправдават човешкия гений, впрегнат в нещо различно от видеоигри или подобни, но с военно предназначение. Усещането да си част от произведение на изкуството, което Кристо успява в творбите си, ме споходи при разходката из „Материята на времето“ на Ричард Сера. В тази творба четирите измерения получаваха най-важното, оживяващо ги –човешкото.
Ако се върнем към експонатите на Вашконселуш ще открием, че въображението й надминава символиката на лукса, изграден от ежедневието („Високите токчета“ от хромирани тенджери) или на убиващия ни стрес („Пистолетът“ от телефонни слушалки).
Само ще кажа, че тя превъзхожда с фантазията си парчето, което е в основата й. Но идеята му ме следваше навсякъде – да, гледките и историите всъщност може да са и огледалото, от което имаме повече нужда, за да се чувстваме хора.
Музикалната ни разходка е на фона на „Велвет Ъндърграунд“, фламенко-почитателите на Джако „Патакс“, „Дурути колумн“, Ян Гарбарек, Аня лехнер и Франсоа Кутюрие. Финалът е с Йоко като част от „Двойната фантазия“ на Джон.
