Майлз Дейвис обичаше да играе с името си Miles Ahead, Milestones – не че самият той не бе километричен камък в историята на музиката. Сега ще се наслаждаваме на едни други каменни образувания, по които измерваме световната история. И трите места са под егидата на ЮНЕСКО и са в Северна Испания, с което привлякоха вниманието ми по време на двете седмици пътуване из Кастия-Леон, Кантабрия и Страната на Баските.
Най-стар във времето е Геопарка на ЮНЕСКО наречен „Баски бряг“, ивица от петнайсетина километра между Деба и Зумая или за да е по-ясно почти по средата между Билбао и Сан Себастиан. Стръмните брегове не са нещо нетипично за региона, но флишът и другите геологически образувания съчетават несрещана естетическа наслада и огромна историческа памет – 60 милиона години. Черните фини скали – странно напомнящи ми колекция назъбени винили, извадени о обложките им са свидетели на падането на метеорита, предшествал изчезването на динозаврите малко по-рано. Вълните, дори при отлив са рай за сърфистите и любителите на екстремни плувни усещания, следени зорко от свирка на спасител. При изкачване за по-добра гледка отвисока, меките зелени форми на полето с нищо не подсказват едно от най-богатите на карстови формирования места в цяла Испания, като в една от пещерите, Екаин са най-запазените рисунки на коне в човешката история.
Пещерните комплекси под егидата на ЮНЕСКО в Северна Испания включват далеч не само споменатата Екаин. Близо до Бургос е Атапуерка, където са намерени останките на хоминиди, предшестващи появата на хомо сапиенс като неустановения вид от 1,2 млн години, Хомо антесесор (900 000 години), при когото вече е била развита речта и Хайделбергския човек (600 000 г.). Двуяка е ролята на построения през по-миналия век железен път и разрешителното за миньорска дейност, разрушили от една страна доста от карста, но дали от друга представа за това, което в средата на 80-те години на миналия век става едно от най-важните европейски археологически открития, зъби на непознатия ни дотогава предшественик отпреди 800 000 г., практикуващ канибализъм по-скоро в културно, отколкото в гастрономическо измерение. Броят на човешки останки от този период, намерени в Атапуерка е над 7000, повече отколкото всички останали по света взети заедно. Музеят на човешката еволюция в близкия Бургос ни ги показва и триизмерно, а темата за културния канибализъм все още е дискусионна, за разлика от изследваната от бедрената му кост ДНК, позволила да бъде диференциран като отделен прачовешки вид.
По-стара като откритие, пещерата Алтамира до Сантияна дел Мар е едно от най-древните светилища на скалното изкуство. Може би си помняте излезлия преди две години едноименен филм за ткритието ѝ от дъщерята на местен любител-палеотнолог в края на по-миналия век. Музиката към него бе написана и изпълнена от Марк Нопфлър и ме преследваше в отворената за посетители реплика, където единствената разлика е в старината на материалите, използвани за оцветяването на бизоните, чиито оригинали са между 15 000 и 12 000 години. Най-първите абстрактни рисунки са дело на неандерталци на около 18 000 години и не случайно пещерата е наречена „Сикстинската капела“, а след посещението си, Пикасо заявява, че след Алтамира, цялото изкуство е декадентско.
Плейлистът включва версии на Milestones със самия Майлз (вкл.ремикс), Фил Колинс, Антонио Адолфо и Оркестра Атлантика, както и вокалния вариант на Марк Мърфи. Атапуерка е представяне както от музиканти от близкото ѝ обкръжение (Бургос) – Фетен Фетен, Мастрета и Диего Галас, така и от странстващи поклонници като южнокорейския ню-ейдж и минимъл пианист и композитор с псевдоним Бебепиано. Друг пилигрим, гръцкият китарист и композитор Метас Десцендас смесва въображаемите звуци от пещерата със стиховете на гръцкия поет Никос Кавадиас. Алтамира вдъхновява от Швеция („Тейп“) до Бразилия (Руспо и Домингиньош). Разбира се, финалът не може да е друг, освен саундтракът към филма „Алтамира“, дело на Марк Нопфлър.
Извън подборката остават „Стили Ден“ – също се впечатлени от Алтамира, включена като песен в албум от 1976. Както и Т.(иранозаурус)Рекс с One Inch Rock – въпреки приблизителната дебелина на всеки пласт от флиша от времето на динозаврите – все пак стилистиката ни остава друга.
