Да създадеш документален филм за съвременен български музикант не е никак лесна задача. С нея се нагърбват режисьорът Борислав Колев и сценаристката Мария Ландова.
Главният герой на филма им “Jam Session” е фигура, достатъчно добре позната на музикалните ценители – Николай Иванов-ОМ. Дали екипът се е справил добре със своята задача?
Най-красноречивия отговор на този въпрос вече дадоха зрителите – „Jam Session” спечели наградата на публиката на фестивала за документално кино Master of Art ‘2018. Вече ви запознахме с Мария Ландова като сценарист на филма „Окото на минотавъра“, сега обаче ще си поговорим с нея за музика.
Трудно ли се прави филм за такава космополитна личност като Николай Иванов? Какво ви накара да се насочите точно към него?
Николай Иванов-ОМ е композитор на предпоследните два филма на „Прожектор“ и герой на последния. Той е изключително талантлив човек с много дарби. Напълно отдаден на това, което прави. Едновременно високоорганизиран, концентриран и вглъбен. Космополитен в истинския смисъл на тази дума и гражданин на света като начин на живот.
Художник по образование и музикант по призвание, Николай съчетава и съумява да съвместява двата си таланта като прави ритмични, музикални картини и стенописи, и многоцветна, орнаментирана със сърма и старо злато музика – уърлд джаз. Изтръгва звуци от различни краища на света – отлежали и консервирани във времето, които събуждат паметта на кръвта, сгряват и въздигат душата.
И да отговоря конкретно за трудностите. Трудно се прави кино в България. Документално – още по трудно. То няма шанс да се разпространява в кината, защото няма публика и дистрибуторите не го искат. В този смисъл – остава встрани, защото няма партньори в опитите му да стигне до своята публика.
Впрочем, тъкмо партньорството е темата на “Jam Session”, защото джаз означава преди всичко взаимодействие и синхрон между различните гласове на инструментите и певците. Трудно е да хванеш деликатното люшкане между върховното напрежение и радостта от резултата – така характерно за работата в екип.
Героите ни реално съществуват в един постоянен jam session не само когато свирят. Животът все повече изисква от всички нас да сме виртуози на импровизацията.
Как Николай възприе идеята да бъде направен филм за живота му?
Николай се съгласи, иначе нямаше да има филм. Жанрът филм-портрет на конкретен човек, който е напълно завършена личност и има ясно изградена представа за себе си, съвсем не е лек. Като художник мога да кажа, че портретуваният често не се разпознава изцяло, защото не отчита, че това е субективен акт на друг човек към него, друг поглед, от друг ракурс.
А Ники е художник и отлично разбира това. То и огледалото не показва точно какъв си – показва, ама огледално, обърнато. Не говоря за парадните портрети, които са ретуширани, преднамерено разкрасени – това е жанрът, който съвсем не ни занимава.
За екипа ни с Борислав този тип „творчески портрет“ с дитирамби е органично чужд, защото е статичен, телевизионен и външен. И филмът е далеч от претенцията, че прави пълен портрет на героя, който има стотици проекти зад гърба си и още толкова му предстоят. Директно затъваш!
Нашите филми като формат и идея хващат човека middle of the road. В процес. Желанието ни е да правим кино като през реалните хора, които показваме, да инфилтрираме идеи, които са актуални и ни вълнуват. Не „вярността с оригинала“, но не и стилизирания – сресан и напудрен герой, а образът, който се ражда в развитие, в ситуации – директно пред камерата. Ние търсим и следваме копнежа на героите – енергията, която ги движи, трудностите, колебанията, мечтата и борбата по пътя към нея. Не лакираме CV-та!
Това са нещата, които ни мотивират, когато тръгнем към нов проект. Да видим героите от необичаен ъгъл, да потърсим дълбочини които обичайно остават скрити. Така са създадени и предишните документални филми на „Прожектор“ – с режисьор Борислав Колев – „Стоичков“, „Салто мортале“, „Окото на Минотавъра“. Такъв ще бъде и следващият – „Рокендрол“, който е в процес.
Какво отличава ОМ от всички останали български групи?
Групата ОМ е първият проект на Николай Иванов, още през 80-те. Оттогава нещата доста са се променили. Много хора са минали през формацията, но името ОМ остава като запазена марка на фронтмена и композитора. Както и саундът, който се движи или гравитира около уърлд джаз стила. Николай непрекъснато е в състоянието „джемсешън“. Постоянно свири в берлинските джаз клубове с различни артисти от различни страни и континенти
„Jam Session“ проследява акцентирано работата му по един друг негов проект -„Болкан ханс“, който също е уникален. Разбира се в Jam Session става дума и за група ОМ, виждаме и някои от членовете в действие, има ги и в архивните кадри.
Тук е важно е да се каже, че във филма ни има повече от един герой. Това са хората от „Болкан ханс“, които са също много интересни. Този проект на Ники събира музиканти от различни етноси, с различна възраст, образование, вкус и начин на изразяване, но също така много талантливи и самобитни.
Това са ромският виртуозен цигулар бате Венци Такев – на 70 години, младият Скилър – двукратен световен шампион по бийтбокс, ромският майстор на гайди и тъпани – Кольо от Стрелча. Филмът проследява един малък участък от техния общ път, от тяхната обща биография, която е на повече от 9 години.
Избрахме този проект, защото нагледно показва какъв трябва да бъде съвременният човек – гъвкав, толерантен, добронамерен и да може да работи продуктивно с толкова различни хора. Обичам музиката, която се ражда от тяхното сътрудничество, защото е многоетажна – чувствена и мощна. Идва от изворите, смесва се като лава, вдъхновява и покорява.
Кои бяха водещите нишки в изграждането на сценария на Jam Session?
Да се напише сценарий за документален филм е деликатна работа, с много специфики. Освен задълбочено проучване на героя и „обектите“, трябва през цялото време да се мисли за темата – онова, което ни интересува, което е важното за нас. Да се предвидят, доколкото е възможно, базисните ситуации в самия жив живот, от които можем да извлечем нужните ни детайли, така че да са по посоката на идеята – да я обогатят, да я развият. Да дадат енергия и плътност на филма.
Животът винаги е по-богат и от най-хубавия сценарий. Случват се и изненадващи обрати, които налагат промени. По-често промените са за добро. Добрият сценарий за документален филм е отворен. Той допуска и предвижда изненадите и е готов да се промени. Сценарият е канавата, по която се планират снимките, но по време на самите снимки могат да се очакват изненади и те се случват.
После, по време на монтажния период, в който единствен шеф е режисьорът, той отново структурира заснетия материал, следвайки водещата тема. Често готовият филм е доста различен като сюжет от сценария, но винаги носи неговия дух. Винаги извежда до желаната идея – по-добре или не дотам добре.
В този случай резултатът е много по-добър от проекта. В сценария няма как да включиш музиката, забавните диалози и случките, които просто не могат да се измислят. Човешката фантазия е недостатъчна за да постигне многообразието на живота.
В нашия филм има три водещи нишки, които се преплитат: линията на пътя, човешките отношения и музиката. Пътят – постоянното движение на героя във времето, чрез спомените и в пространството – при пътуванията му.
Композиционно филмът ни се придържа към формулата „роуд муви“ – започва и завършва във въздуха, над облаците, където преминава голяма част от живота на Николай Иванов, прелитайки между София и Берлин, и на още много места по света. По средата се движим с неговата кола по туровете на живота му.
Човешкото общуването между героите, които са различни като „орел, рак и щука“, както казва самият Ники във филма, е нещото, което беше особено важно за нас. А третата линия, това е самата музика, която се оказа и най-най-главният герой. Тук тя е и средство, и цел…
Режисьорът на филма Борислав Колев казва, че сте опитали да направите филм за границите и тяхното преодоляване. Какво преодоляхте вие самите докато заснемахте филма?
Като по-умен, режисьорът се изразява пределно лаконично и много точно. Всички граници подлежат на преодоляване – тези между континенти и държави, тези между хора с различен произход и социален статус. Киното дава възможност да прекрачим дори безмилостните окови на историческото и астрономическо време, в което сме зазидани.
Съществуват и невидимите, вътрешни рубикони на героя, в които той зорко пази личното си пространство. Тук слагам и самоограниченията на публиката. Това са прангите, които хората си налагат, следвайки своите предразсъдъци. Такава – доста непроницаема – граница е вкусът, предварителната нагласа за приемане или неприемане на даден тип музика, към определени жанрове, хора. Това всичкото са пречки-прегради пред възприемането на едно произведение, а ние се опитахме да ги преодолеем и дори в известна степен се справихме.
„Jam Session“ получи висока оценка от публиката, с какво успя да я докосне?
На първо място слагам музиката. Тя е нашият посланик. Тя е тази, която съумява да счупи бариерите на бетонирания елитарен вкус за да съумее зрителят да стане от ушите си, да отвори сърцето си и да я чуе, защото тя идва до нас от много далече. Пътува и във времето, и в пространството, като нашите герои. Чрез музиката, която правят, героите ни стават близки и разбираеми.
Тя, музиката, е агентът, който ги сближава и помежду им. Талантът и изкуството са мостовете между хората. Талантливите хора преодоляват бариерите, когато правят нещо общо. Общата цел и общата обич сближават.
Другото което въздейства на зрителите е директният, динамичен монтаж, силната композиция, вълнуващата визия, която филмът има благодарение на оператора Пламен Герасимов. Автентичността на диалозите и случките. И фактът, че режисьорът остава верен на себе си и на общия ни възглед за правене на кино, което да е разбираемо за всички. Кино, в което всеки може да открие нещо интересно, реагирайки към филма през собственото си ниво на любопитство и информираност.
Приятно ни е, че с „Jam Session“ спечелихме Наградата на публиката на Международния кинофестивал Master of arts – един чудесен фестивал с облик, в който бяхме в компанията на световни филми с награди и номинации от престижни фестивали.
Това ни мотивира да продължим да работим и че посоката ни е вярна.
Продължава ли джем сешънът и в каква посока?
Правенето на кино е екипна работа. Взаимодействие на различни хора с всичко, което произтича от това. От кефа при общото вдъхновение, до крамоли и скандали. Пълна програма! И понеже никога не знаеш какъв ще бъде крайният резултат, докато не гледаш филма на голям екран, с публика, то този процес е аналогичен на тръпката от неизвестното, която се случва по време на голямото смесване при джем сешъна.
Нашият филм вече преживя първата си премиера на международния фестивал – при пълен салон. Преживя и втората – в кино Одеон, а през юни ще го представим във Фестивалния комплекс на Варна, заедно с „жив“ концерт на Ники ОМ и приятели, което вярвам, че ще се превърне в празник, във вълнуващо събитие. Тепърва ще тръгне и по други фестивали. Надяваме се, че ще бъде показан и по БНТ, така, както многократно се въртят и предишните филми на „Прожектор“.
За кой друг български музикант бихте направили с Борислав филм?
И понеже въпросът е за филми за български музиканти- Борислав Колев е автор на проекта и е сценарист на бъдещия игрален филм за големия световноизвестен виртуозен цигулар Васко Абаджиев (1926 – 1978), известен като българския Паганини.
Епичното платно „Белези“ е за невероятния музикант и драматичната му съдба в едно безмилостно време. Обаче реализацията на такъв мащабен проект с епоха и снимки по света струва много пари и финансирането от Националния филмов център е крайно недостатъчно.
Нужни са и чужди копродуценти, а това удължава и усложнява процеса на производство. Филмът е в най-мъчителната продуцентска фаза – търсенето на средства.
