По случай Световния ден на книгата и авторското право ви представяме един нетрадиционен роман. Това е „Остайница“ на Рене Карабаш.
За романа писателят Владимир Зарев казва: „Читателят е поставен в епицентъра на кръвните отмъщения в Албания, там, където смъртта следва като сянка и наровете никога не узряват.
Подобно на романите на Исмаил Кадаре, книгата разгръща сериозните патриархални теми по тези земи и размишлява върху липсата на Бог в човека. Тази интересна и разтърсваща книга заслужава голямо внимание, защото вярвам, че има силата да върне човешкото в човека“.
Вече ви запознахме с Рене като изпълнителка на главната роля на филма „Безбог“. Дни преди софийската премиера на „Остайница“, тя влиза в ролята на романистка.
Дълго ли мисли какво да е заглавието на книгата? Какво всъщност означава думата остайница?
Тъй като от самото начало знаех как искам да свърши историята и исках заглавието да кореспондира на нещо ключово в книгата, избрах заглавието преди да напиша книгата.
В процеса на писане отпадна няколко пъти, но после се възвърна като най-вярното. Добре е да се доверяваме на първоначалното ни усещане и спонтанните ни решения. Те обикновено са верните.
Откъде тръгна интересът ти към жените, които стават заклети девици и се превръщат в мъже в Албания?
Стана случайно. И не съвсем. Изпрати ми се една фотография на заклета девица, на Пепа Христова. Дълго време чаках подобен знак, който да ми помогне да облека моята история в най-ярките дрехи.
Трябваше ми радикална рамка, която да бъде на пръв поглед дистанцирана от нашия бит, но в същото време и толкова близка. Така започнах да чета всичко достъпно за заклетите девици в Албания. Няма как да говориш за нещо, без да се запознаеш с него колкото е възможно.
Мислиш ли, че на Балканите въпросът за половата идентичност е все още табу?
Въпросът е, че половата идентичност има много измерения, тя може да се разглежда социално, физически, психологически и дори като енергия. Исках да извадя пола от всичките му рамки и да оголя човека до кокал. До този пласт от нас, който всички носим, а именно – душата, която няма пол.
В продължение на две години си изучавала Кануна на Лека Дукагини. На какви факти се натъкна? Кое беше най-шокиращото за теб?
Едно от най-шокиращите неща, четейки интервюта, антропологични и художествени книги по темата, беше, че има семейства, които над 10 години не излизат от дома си, за да не бъдат застреляни, поради вендетите. Затворът-дом там работи по всички начини.
Още нещо, което намирам за ужасяващо, е бракът по сметка и по-конкретно ритуалът, в който преди първата брачна нощ бащата на булката слага патрон в багажа ѝ, с който младоженецът трябва да я застреля, ако не е чиста.
Жената там струва 20 вола и няма почти никакви права. Има още подобни закони, за които читателите могат да прочетат в книгата. Затова ще спра дотук.
Проблемът с правата на хората и разделението по полови признаци остава неразрешен. Има ли сила литературата да се противопостави на човешките предразсъдъци?
На тази надежда се позовавам. Романът ми „Остайница“ е опит да принизи материята и да издигне духа, да приближи колкото може човека до тези табута, които продължават да съществуват в наши дни. Това е недопустимо. Сякаш демокрацията е само дума, а свободата на духа е заключена в предразсъдъци и тесни виждания за живота изобщо.
Искам да призова всички свои колеги да пишат такива книги, да не се страхуват да говорят за теми, които бъркат с пръст в колективните ни рани. Дължим го на читателите и най-вече на нас самите. Свободата преди всичко.
Как се реши да преминеш от поезията към романа? Какви бяха най-големите ти страхове? Има ли доза поезия в „Остайница“?
Пиша проза, откакто пиша и поезия, просто досега прозата ми не е била публикувана в книга, освен в литературната периодика. Имам и разкази, които се надявам да се появят на бял свят. Както не обичам да разделям човека на полове, така и не обичам да разделям литературата на жанрове и форми.
И това личи в романа ми, той е неподвластен на правилата на писане по всички параграфи. Което се оказа, че изисква своите жертви. В прозата ми има поезия, а в поезията ми има проза. Подредбата на редовете е подробност. Важно е какво казваш. Мога да нарека „Остайница“ поема в над 100 страници.
Това не значи, че главите не следват конструкцията на разказ. За мен поезията е докосване от Бога, докато си купуваш краставици и една от тях е застанала напреки на друга. Образували са кръст. Поезия е да виждаш и да вярваш. А да знаеш е най-висшата поезия.
Използвала си автоматичното писане в книгата, вадейки образи от подсъзнанието. Какво научи за себе си докато пишеше?
Разбрах, че аз също като Бекиа съм едновременно жертва и насилник. И всеки от нас е такъв. За да се прояви едното, значи го има и другото. Стереотипи няма в тази история. Злото съжителства с доброто във всеки от персонажите. А тяхната цел е да заличат злото чрез прошката и да се смирят.
Доколко главната героиня Бекиа притежава твоите собствени черти?
Аз-ът ми е неравномерно разпределен между персонажите. Но да речем, че тя и брат й Сале съвместяват най-много мои черти и лични преживявания. Много от случките ги разказвам от първо лице, защото са ми се случвали. Може би затова книгата има такава тяга.
„Остайница“ не е дебел роман. Отмина ли времето на дебелите романи?
Ако ме питаш дали предпочитам малко уиски пред бутилка бира, ще ти отговоря, че не обичам да се наливам, защото стомахът ми се изпълва с излишна течност. Затова ще избера уискито.
До какви читатели искаш да стигне книгата ти и какво да промени в тях?
Въпреки специфичния си стил, книгата не ограничава публиката си, защото се чете не на стилово, а на емоционално ниво и достига до всеки тип читател. Бих се радвала да стигне до колкото може повече хора, защото този бунт има нужда да се разпростре в цялата читателска република.
Мина първата премиера на книгата в Пловдив, как реагира публиката на творбата ти? Намираш ли разлика между четящите хора в столицата и извън нея?
Прекрасна публика е пловдивската. Отзивите след премиерата бяха предимно „На такава литературна премиера никога не сме били!“, което може само да ме радва. Иначе не намирам разлика между четящите хора в столицата и извън нея. Разделям хората единствено на такива, които четат и такива, които не четат.
След като книгата е вече факт, би ли посетила Албания, за да се докоснеш на живо с бита на местните хора?
Да, бих отишла с добри намерения, но и с пушка.
Фотографии: Георги Вангелов.
