Покрай великденските празници едва ли на много хора им е било до статистики. Новината за това, че парите от работещите в чужбина българи са надминали чуждите инвестиции у нас, някак остана без особена обществена реакция.
Работещите зад граница наши сънародници миналата година са изпратили с почти 300 хил. евро повече. Анализът на БНБ сочи, че сумите, постъпили по банков път у нас през 2017 г., са над 1 млрд. евро.
Всъщност нарастването на парите, влизащи в страната от родните гастарбайтери, не е необичайно явление. Още повече, че най-ниската средна цена на труда (изключвайки работещите в земеделието и администрацията) в ЕС е в България – 4,90 евро на час, като дори съседите от Румъния ни изпреварват с 6,3 евро на час.
При тези обстоятелства лесно можем да разберем сънародниците ни, заминали да си търсят препитанието в чужбина. Какво се случва с техните роднини, оставащи в България? Разбира се, никой няма да откаже всеки месец да получава една известна сума.
Тук се сещам за историята на един мой приятел. Току-що беше завършил инженерна специалност. Родителите му живееха от няколко години в Испания и бяха успели да отворят собствен магазин, който да им носи прилични доходи.
Всеки месец изпращаха на сина си в България по 1000 лв. Това беше основната причина приятелят ми цели две години да не започне никаква работа. „Никога няма да отида в чужбина, не искам да съм обслужващ персонал“, казваше ми често той. В такива случаи обаче съдбата обикновено поднася неприятни изненади.
След известно време магазинът на родителите му в Испания фалира. Опитаха друг бизнес, но не потръгна. Накрая по необходимост се прибраха в България. На приятеля ми много бързо му се наложи да започне работа. Дотук добре, но парите не стигаха за прехрана на семейството.
Тогава самият той направи всичко възможно да замине в чужбина. В момента живее в Германия, работи в международна компания и изпраща всеки месец пари на своите родители. Такъв е животът. Не се заричай за нещо, защото точно това ще те сполети.