Когато перкусиите на карнавала са ти в повече, когато МРВ (музика популар бразилейра) има нужда от по-камерно звучене и най-вече когато куул-джазът от Западния бряг не ти е достатъчен, тогава значи е дошло време за нещо ново, боса нова.
Времето на Орфео Негро (утрото на карнавала), превъплъщенията на Вия-Лобос и предхождащите го Стравински, Равел, Дебюси и чак Шопен. Ипанема (още преди появата на момичето от едноименния плаж), Корковадо и Копакабана се римуват с щастие (Felicidade), мечти (Vivo Sonhando), спокойни нощи и звезди. До Стен Гец има още време.
Началото за джаз-дамите е през 1958 г., когато Розмари Клуни и Бинг Кросби правят Aquarela do Brasil. Гласовете на Елла Фицджералд и Сара Воун също, макар и по-късно, стават част от непреходните моменти в боса-джаза. Извън безспорните бразилски джаз-икони Елизет Кардосо, Аструд Жилберто, Елис Режина, Мария Бетаня, Елиан Елиас, Ванда Са, Джойси, част от които вече включихме в плейлиста за 60-годишнината на босата, до ден-днешен сме свидетели на артистични попадения като албумите на японката Лиса Оно и на германката Селин Рудолф с бенинския китарист Лионел Луек, познат ни най-вече като сайдмен на Хърби Хенкок, Кени Барън и Джак ДеДжонет.
Саксофонните партии са присъщи на североамериканското развитие на босата от начало на световното ѝ признание. Началото, а и развитието са дело на Стен Гец. Било с китарата на Чарли Бърд в E Luxo So през 1962-а. Или с тромпета на Кларк Тери и китарата на Джим Хол от същата година в Bim bom. Незабравими остават и Джо Хендерсън с Dreamer (Vivo sonhando) от 1994-а, и Лий Кониц в Manha De Carnaval от 1995-а, и Уейн Шортър с Bachianas Brasileiras No.5 от 2003-а, където продължението му на чело-интрото на Уилям Къртис прекрачва границите на меланхолията, за да се влее в заглавния замисъл на албума, Alegria.
Друг инструмент, влязъл от класиката в джаза и в боса-новата, е флейтата. Хърби Мен още през 1962-а прави първи стъпки в новата звучност с още неизвестния пианист Серджо Мендес и набиращия популярност и в Европа китарист Баден Пауел с Copacabana, на която Сара Воун кръщава цял бразилски албум през 1979-а. Японският флейтист Садао Ватанабе събира съотечественици през 2007 г. за многозначителния The Girl from Ipanema, изпята без големи изненади две години по-рано от китариста Джон Пицарели. От когото избираме и почитта заедно с внука на Жобим, Даниел, към юбилея от излизането на албума „Синатра и Жобим“ с медлито Meditation, Quiet Nights of Quiet Stars. Клипът е от тях двамата, годината – 1967-а:
В Европа собствен почерк влага и Тутс Тилеманс – не само с хармоника, а и със свиркане в уста – в случая в Samba de Orfeu от албума от 1993-а „The Brasil Project“ с китарите на Оскар Кастро-Невеш и на автора на парчето, Луис Бонфа.
Слепият каталунски пианист Тете Монтолиу очертава териториите в последната част на плейлиста с началото на албума си от 1989-а „Temas Brasileiros“ – медли от A felicidade с Orfeo Negro, за да даде логично развитие на първата тема с кубинското пиано на Харолд Лопес-Нуса от албума му от 2007-а „Canciones“.
За да бъде обиколката на света още по-внушителна, не можем да пренебрегнем концерта от 2001 г. в Токио на японския композитор и музикант Риуичи Сакамото. Докато за мнозина той е кръстник на хипхопа и електрониката, за мен е по-скоро автор на музиката към два филма на Бертолучи, като първата, за „Последният император“, му носи Оскар.
И на концерт, като на концерт – апотеоз с китарното трио на Пако де Лусия, Джон Маклафлин и Ал ди Меола с Frevo Rasgado от концерта им в Сан Франсиско през 1981-а. Където дуендето струи отвсякъде.
