Представете си държава, която решава да въведе единна „социална кредитна сметка“ за всички свои граждани. Чрез нея се формулира резултат, на базата на който да се определят социалните и гражданските права на поданиците. Колкото по-голям е резултатът, толкова повече са и социалните блага. Ако пък резултатът е прекалено нисък – оставаш без работа, не можеш да теглиш кредит, да запишеш детето си на училище и дори да пътуваш със самолет.
Сега стига сте си представяли, защото тази държава съществува – и се казва Китай. През 2020 г. Китайската комунистическа партия възнамерява да въведе „социална кредитна сметка“ за всички свои граждани. Чрез нея ще измерва надеждността на всеки гражданин и тя ще се формира на базата на неговите житейски постъпки. Тази система под една или друга форма вече се прилага в някои части на страната. Очаква се системата да каталогизира целия онлайн и офлайн живот на хората.
Тя ще взима предвид всичките отношения с държавата – криминално досие, семейно положение, здравен картон, данъци, такси, заплата, сметки, кредити, платежоспособност, почтеност, морал и партийна ангажираност. Но не само това – системата ще засяга и онлайн покупки и транзакции, времето, отделено за сайтове, игри, филми, музика и… сещате се. Тя ще се простира и върху живота в социалните мрежи, кореспонденцията, онлайн контактите и интересите. Ако човек дружи с прекалено много неблагонадеждни хора, личният му резултат пада. Всички правила за това как точно се изчислява резултатът се определят от Партията и са държавна тайна, а чрез тях се формира т. нар. „граждански резултат“. През 2020 г. той ще се приложи към всички 1.3 милиарда китайски граждани, като първоначалното размерът му ще е 1000 и ще се променя във времето.
Трябва да се отбележи, че много компании и държави на запад прилагат подобни практики, особено във финансовото дело и банкирането. Подобен тотален контрол и събирането на цяла личност в едно число обаче ще бъде абсолютен прецедент, от който мустакатият Голям брат от вечния роман на Оруел би проронил сълза от умиление.
Днес в Китай, а утре в други държави, както се казва. Това, сигурен съм, ще е проблем, пред който рано или късно ще се изправим всички. Дигиталната ера ни предлага един труден избор – сигурност или свобода. Дали да позволим на държавата да набута дългите си пипала в личния ни живот, ако в замяна на свободата ни гарантира сигурност и по-добър живот? За мен лично изборът е пределно ясен, но приемам, че в идеални условия и двете страни биха имали своите доводи. Китай обаче, бидейки винаги едни гърди напред, решава кардинално тази дилема, заменяйки сигурността и по-добрия живот с евентуална комунистическа тояга, с възможност за репресии, анихилация на свободата и канализиране на човешкия живот.
Не зная има ли народ в света, който толкова да вярва на държавата си, че на драго сърце да свали всички свои лични прегради, като по този начин покани партийния секретар, кварталния и бирника в хола си. Вероятно не. Има обаче много държавни режими и диктатури, които са склонни да се възползват от дигитализацията на живота ни, за да поемат пълен контрол. А номерът с пълния контрол е там, че щом го получиш, връщането назад по нормален път е невъзможно – затова и му се казва пълен.
Както добре знаем, комунистическата идеология се базира на контрол чрез репресия, а репресиите се налагат най-добре, ако има удобен аршин. Независимо дали говорим за досие в Държавна сигурност, етикети като „враг на народа“, „активен борец“, „ударник“, „безпартиен“, „буржоазен“, или за единна онлайн система за оценка на гражданското ти битие, механизмът е един – тоталитарен контрол над личността. Освен машина за държавна репресия, това е чудесна почва за другарски съд и изолирането на хора на базата на техния нисък рейтинг.
Давам си сметка – окото лесно може да се излъже, че в подобни мерки има някакъв резон. Човек би могъл да си каже – който не спазва правилата, трябва да си носи последствията. И вероятно ще бъде прав, но до известна степен. Законите може и да са най-важният, но не са единственият начин държавата да се регулира, освен това подлежат на промяна. Много е страшно обаче, когато една държавна мярка, какъвто е случаят с намеренията на китайската компартия, може да вкара гражданите в безкрайна спирала на социална сегрегация.
Ограничаването на социалните придобивки и права на базата на подобен вид оценка на гражданите е обществена макаренковщина, при която всяка санкция те кара отново да престъпваш правилата. Ако не можеш да си намериш работа, означава, че не можеш да си надежден платец, ако не си надежден платец, не можеш да си намериш работа. Така, струва ми се, спускането надолу в тази рейтингова система може да става главоломно, а качването по нея – много трудно, на моменти почти невъзможно, превръщайки я в кастова система. Някои хора в Китай, а по целия свят и сега никога не успяват да надраснат средата, в която са родени, а какво остава, ако държавата ги санкционира непрестанно.
Този порочен кръг може да се приложи към всеки аспект на живота, защото китайската система простира пипалото си над цялата ти личност. Като си представим и че методът за изчисление е таен, на човек направо му се изправя косата.
Разчитам, че въображението на всеки нормален човек е достатъчно силно, за да му даде разбиране по колко различни начини е ужасяваща една подобна мярка. Съзнавам и нещо друго, от което малко се плаша – между нас има и хора, които биха я одобрили.
Искам ми се да завърша с извадка от официалния документ на Китайската комунистическа партия, с който бил обявен планът за въвеждането на мярката през 2020 г. Според него тя ще „осигури на надеждните граждани достъп до всяко кътче под небето, като в същото време неблагонадеждните няма да могат да направят и крачка“.
Подобна държавна арогантност безспорно изглежда сюрреалистична за западния човек, но е и недвусмислена заявка, че в не малка част от света на хората се гледа като на стадо, което трябва да се пасе, а вироглавите овце никога няма да бъдат отведени на тучни пасища.
