Когато споделих, че възнамерявам да гледам „Дюнкерк“, ми беше зададен един съвсем основателен въпрос: „Защо продължават да правят филми за Втората световна война?“ Именно с тази мисъл седнах в салона – защо Кристофър Нолан е решил да се занимава с тази тема, какво ново има да ни каже и като наратив, и като визуални изразни средства?
„Дюнкерк“ наистина се полага от край до край в рамките на жанра военна екшън драма, без обаче да е просто поредният военен филм. Нолан се е постарал да поднесе по различен начин почти всички неизменни елементи на подобен род масово изкуство, като успоредно с това се е опитал, при това на моменти с голям успех, да превърне клишетата в универсални жанрови жестове, които в малко екранно време да предадат максимално много информация.
Действието се развива в началото на Втората световна война, по време да т. нар. операция „Динамо“ в рамките на която блокираната на френското крайбрежие при град Дюнкерк английска армия трябва да бъде изтеглена към Острова по море, за да не бъде окончателно разбита от германските танкове и авиация. Не без основание може да се каже, че край Дюнкерк се решава съдбата на Англия през войната.
Историческият момент е подбран, за да осигури на филма нужния драматизъм, но това само по себе си не означава нищо. Нолан решава да подходи в типичния си стил към сюжета, който обаче се оказва нетипичен за жанра. Историята в началото е доста фрагментарна, на моменти дори парцалива, но в най-правилния момент разплетените ѝ нишки се събират като слънчеви лъчи в лупа и прогарят зрителя. Многоъгълната призма към сюжета безспорно е запазена марка на Нолан (достатъчно е да спомена някои от предишните му филми като „Мементо“, „Генезис“ и „Интерстелар“), но в „Дюнкерк“ този похват е доста по-умерен и обслужва една-единствена цел – да вкара гледащия вътре в събитията, да му осигури пространствено, но темпорално усещане за случващото се.
Голям принос тук има и операторът на филма – швейцарецът Хойде ван Хойтема. Струва ми се обаче, че огромна заслуга за плътната атмосфера на филма има и премереният, на моменти минималистичен саундтрак на композитора Ханс Цимер, който почти през цялото време „тиктака“ на втори план, създавайки напрежение, но и усещане за изтичащо време.
Така не екшънът, престрелките, военните действия, въпреки че филмът изобилства с тях, са фокусът на филма. Никъде прочетох едно изказване, според което „Дюнкерк“ разобличавал жестокостта на войната и нейната безсмисленост. Това често употребявано клише в повечето случаи наистина може да бъде прилагано към военните филми.
Струва ми се обаче, че идеята на този филм е точно обратната. „Дюнкерк“ се опитва придаде поне малко човечност на войната. Да покаже, че в такива ужасни мигове на тежка криза не жестокостта, омразата и егоизмът, а състраданието, доблестта и саможертвата са естествените човешки реакции. Да намери зрънце смисъл не в самата война, защото такъв наистина няма, а в онези действия, които в най-критичните моменти не позволяват тя безвъзвратно да заличи човешкото.
Да, филмът се фокусира върху героизма, който във военните филми е най-голямото клише, но го прави по различен начин. В „Дюнкерк“ няма и следа от онези патетично-патриотични сцени на героизъм, пълнещи окото и плитчините на душата, които сме свикнали да срещаме в почти всеки американски филм с подобна тематика. На преден план излизат онези дребни постъпки, дори жестове, на смелост и себеотрицание, които сами по себе си не променят нищо, но, повторени хилядократно от хиляди различни хора, обръщат хода на цели войни.
Нещо повече – струва ми се, че Нолан се е опитал да лиши от всякакви човешки измерения именно жестокостта и убийствата. Показателно в това отношение е, че във филма няма нито един кадър, в който ясно да се вижда германски войник. Разрушението, страданието и смъртта до края остават безлики и лишени от човешки измерения. В този смисъл филмът не се опитва да илюстрира дехуманизиращата силна на войната и нейната жестокост, а да покаже проблясъците на човешко в този ад.
Именно в тази светлина са представени британските войници, пилоти и моряци, но най-вече цивилните, които с личните си плавателни съдове превеждат огромната част от британската армия на родния земя. Дори и тези най-патетични моменти във филма са предадени с известна доза сдържаност, така че устата ти в нито един момент не започва да лепне от сладост.
Тук е моментът и за няколко думи по отношение на актьорския състав. Той е почти изцяло британски и в него има наистина големи имена като Кенет Брана, Джеймс Д’Арси, Марк Риланс, Том Харди (за жалост на женската аудитория – отново преимуществено с маска) и др. Интересното обаче е, че нито едно от тях не изпъква над останалите. Всъщност „Дюнкерк“ е филм без главен герой, тежестта му е разпределена поравно върху всички действащи лица, без някое от тях да притегля вниманието изцяло върху себе се.
Някой веднага би казал, че това е защото тук имаме режисьорски, а не актьорски филм. Според мен обаче замисълът е друг – лишавайки филма си от водеща роля, Нолан на още едно ниво подчертава, че в подобни ситуации не е важен индивидуалният героизъм, който лесно може да бъде „облечен“ в един доминиращ над останалите образ на идеализирания войник, а колективните актове на смелост и човечност.
„Дюнкерк“ със сигурност не е най-добрият военен филм за Втората световна война, вероятно не би влязъл дори и в десетката, но въпреки това е добре направен, свеж и лишен от тавтологичност. Всичко това го превръща в свеж полъх в жанра. И ако се върна към въпроса, с който започнах в началото – подобни филми продължават да се снимат, защото има режисьори, който продължават да търсят нови изразни средства и да предлагат различен ъгъл към тематиката. А и защото има моменти в човешката история, които никога не бива да забравяме да помним.
