Родените, работещите и живеещите в Балабановата книжно-мукавена фабрика са били хиляди. Един век по-късно хората са се пръснали, а и от фабриката не е останало много. Това, което го има обаче, го има благодарение на Методи Панайотов и фамилия Балабанови.
Методи Панайотов днес е олицетворението на фабриката – на нейния дух и памет, на нейния архив, той е човекът с най-голяма заслуга да създаването на музей на фабриката и на нейната железница. За г-н Панайотов мога да говоря много и все няма да е достатъчно. Той е от един много рядко срещан в наши дни тип хора, който съм принуден по силата на клишето да нарека „съвременен възрожденец“. 
Преподавател по спорт в „Националната художествена академия“, автор на множество книги с разнородна тематика, като три от тях са посветени на историята на фабриката („Ние, децата от Балабановата фабрика“, „Фабриката и чужденците“ и „Рилската железница“), а една е за поета Биньо Иванов. В продължение на повече от 10 години той води дела срещу вкарването на река Рилска в тръбопровод, срещу построяването на депо за отпадъци и ВЕЦ в близост до селото, при това срещу икономическите интереси не на кого да е, а на братя Галеви. И печели – днес в Бараково няма нито депо за отпадъци, нито ВЕЦ, а река Рилска продължава да тече покрай паметника на поета Биньо Иванов, за който отново Методи Панайотов има заслугата. Най-важното обаче е, че в Бараково вече има и музей на Фабриката.
Музеят разказва за едно време от нашата историята, за което, въпреки че е не е толкова отдавнашно, знаем малко и за което мислим малко. Време на икономически подем, време на смели и дръзки предприемачи, време на големи постижения. Да се опитвам тук да предавам цялата едновековната история на Балабановата фабрика за хартия и мукава, описана от Методи Панайотов в три книги, е нелепа и непосилна задача. И все пак…
Животът на фабриката започва през 1901 г. година, когато братята Тодор и Коста Балабанови откупуват земята за нея от Рилската света обител, а от 1905 г. датира указът, с който се узаконява дъскорезната фабрика. През 1929 г. синът на Тодор – Иван Балабанов открива мукавената фабрика в Бараково, а през 1937 г. е пусната и модерната за времето си книжна машина. Иван Балабанов е личност, за която Панайотов говори с голямо уважение и почит. Фабриката работи до 2003 г., когато идват„момчетата с резачите“, както ги нарича Методи Панайотов, за да съсипят и малкото, което е останало.
За щастие не става така, защото Методи се посвещава изцяло на запазването на паметта на фабриката и живота в нея. Именно споменът за живота там е най-важното за героя на този разказ. Мисля, че най-точното сравнение на фабриката и случващото се в нея през този един век е живот на приказен остров – откъсната от останалия свят, затворена общност, в която можеш да се родиш и да умреш, без да изпиташ нуждата да я напуснеш.
В нея са живели не само българи, но и емигранти от множество страни. Само през 1921 г. във фабриката пристигат 600 руснаци, избягали от Русия след събитията от 1917 г. заедно с белогвардейския генерал Пьотър Врангел. По-късно идват и поляци, италианци, германци, австрийци, евреи.
Фабриката обаче бързо тушира всички различния – емигрантите стават част от нейния малък свят – работят, но и бързо биват въвлечени в живота в нея – правят свои читалища, театри, оркестри. Сред тях има руски благородници, които в книгата си „Фабриката и чужденците“ Панайотов с топлота описва като добри и възпитани хора. Спомня си и че те на драго сърце отделяли от времето, за да преподават чужди езици, математика и литература на „децата от Балабановата фабрика“.
Фабриката също така имала своя аптека, пожарна команда, симфоничен оркестър, казино, кино, няколко театъра, дори и собствена железница – нейната история Панайотов описва в книгата си „Рилската железница“. Стига и по-далеч – прави ѝ музей. В него всеки може да види цялата теснолинейна композиция – локомотив, пътнически и товарни вагони, влакова цистерна, дори и една дрезина. Методи Панайотов заедно със своите работници с подкрепата на холдинг „БДЖ“ полагат няколкостотин метра релсов път, за да се покаже, по неговите думи, „че дори и човек с даскалска заплата може да постигне такова нещо“.
Пишейки всеки ред, с който се опитвам поне малко да се докосна до историята на Фабриката, запазена чрез спомените и усилията на Методи Панайотов и наследниците на Иван Балабанов, си давам сметка, че пропускам други 100, които трябва да бъдат казани, за да добие човек дори и бегла представа за мащабите на тази история и хилядите човешки съдби, вплетени в нея. Вероятно и това е причината Методи Панайотов да е един от най-приказливите хора, които някога съм срещал.
Той обаче никога не говори за себе си, а се опитва за единица време да „избълва“ (думата е негова, не моя) максимално много ценни, важни и най-вече изключително интересни факти и спомени за историята на Балабановата фабрика. Тази история буквално извира от него и той не може да направи нищо, за да я спре… и слава Богу. Най-лесният начин човек да добие представа е да иде там и да се докосне до историята и духа на фабриката, а те ще го завладеят още след преминаването на портала на музея.
Музейният комплекс „Иван Т. Балабнов“ се намира в село Бараково до Благоевград, само на един час път с кола от София и на по-малко от километър от магистрала „Струма“. Посещението няма да остави разочарован никого нито с железницата си, нито с уникалната фотоизложба, нито с експонатите, които Панайотов е събирал буквално през целия си живот.
Тук е мястото да кажа, че историята на фабриката, пречупена именно през призмата на неговите спомени е, запечатана в чудесния документален филм „Сантиментална история“ (режисьор – Ралица Димитрова, сценарий – Мария Ландова, оператор – Пламен Герасимов), който имаше своята премиера по-рано тази година. И филмът, и музеят са неща, които си заслужават отделеното време.
Официалното откриване на музея се състоя на 25.06.2017 г.. На него присъстваха Бистра Балабанова – дъщерята на Иван Балабанов, бившият премиер Симеон Сакскобурготски, посланикът на Украйна Микола Балтажи, дипломати, културни дейци, историци, както и гости от цялата страна и чужбина.
